Професии за резиденти ((1974 г., фантастичен роман, том 1))
- Автор:
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Професии за резиденти ((1974 г., фантастичен роман, том 1))». Краткое содержание книги:
„Аз зная, Амина — говореше й бавният пулс на Франсуа Леоне, — ти ме обичаш… Единствен аз зная, че ти не си жива жена, че не си никаква бегълка от някаква болшевишка Русия, а си лично мое творение, което,като по някакво чудо, слезе от картината и оживя. Ти си моята звездна сестрица, родена от собственото ми, бедно сърце. Аз зная, ти чакаш ласките ми — чакаш ги денонощно, чакаш ги много години и множество векове — подобно на манна небесна, подобно на жива вода! Аз зная какво ти е нужно, за да се родиш окончателно на тази тъй далечна от твоята родина планета, където съм аз… Но ти искаш прекалено много от мен. На мене не ми трябва в обятията същество от звезди… На мен ми трябва Тя, Тя, Тя! — Онази, която е всичко за мен на този, на другия, и във всички останали безчислени светове; в рая, в чистилището и във всички владения на преизподнята! На мен ми трябва жива жена: огнена, дива, страстна — жена, от която се губи съзнание. Ах, мое звездно видение, защо оживя тъкмо твоят портрет, а не Тя — Оная, която живее само на две крачки оттук? Каква зла магия я държи така упорито на платната, където извиках светлите сенки на душата й? О, моя Амина! Всички картини и образи оживяха, откакто те нарисувах именно теб. Не можеш ли да направиш от платната да слиза жива и Тя? Ти си ангел и прорицателка, чудодейка и жрица! Ти ми показваш хилядите, безгранично прекрасни и различни един от друг светове и човечества; само в твое присъствие всичко наоколо започва да диша и пее, да говори на своите непонятни наречия, да поражда алюзии за минали преживявания и бъдещи хоризонти на всяка отделна съдба… Не можеш ли да направиш от платната ми да слиза и Тя?“
Монахиня Аминия стана, с мъка и бавно — по-бавно от самото течение на вечността, — вървейки към своята звездна картина назад, вдигна тънките си ръце и простена:
— Добре! Ще я имаш! Само че трябва да ми помогнеш да се върна на своето платно. Тогава ще угаснат всички други твои картини, ще млъкне хармонията на сферите от твоите светове и всички стотици недъгави, болни и смазани хора, които са се излекували досега, ще се разболеят отново. Аз самата ще изчезна така, както се появих — и няма вече да ме видиш никога, даже и на върха на своята четка, даже и в твоите сънища! Аз ще умра, за да може животът ми да се прелее в нейния. Само онзи, който обича душата ти, може да слезе от своите гравитации и химери и да дойде завинаги с теб. Но помни и това, че в онзи момент, когато единият от двама ви си помисли нещо лошо за другия, в същия миг ще загубиш и нея — завинаги!
…Великият художник премаля. Той се опита да стане от стола си, но не можа… Всички вселени, видения; орнаментите от кристали, неземните, флуидични димове и проблясъци, както и самото брожение на микровсемира — всичко това изведнъж престана да звучи като орган небесен и хор на деца в катедрала, напрегна се като пред катастрофа и във въздуха се възцари апокалиптична тишина. Душата на Световете едва се долавяше сред многочислените острови и купове от звезди, но сърцето на Франсуа Леоне можа да различи нейните тревожни очи, които постепенно угасваха с последен проблясък на отчаяние и надежда. С всичките фибри на гърба си, с цялото си разкъсано на два свята същество, Франсуа Леоне усещаше как любимата му картина на Голата Богоматер — Вероника Ломбарди зад него — започна да излъчва инфрачервена светлина.
— Не! — разнесе се като гръм дивият ужас на художника в полунощната тишина. Викът му отекна многократно в сводовете на неговото огромно като катедрала ателие. — Върни се, Амина, аз те обичам, върни се, не ме изоставяй! Върни се, сестрице Аминия, какво ще правя сега сам на света? Тя не ме обича, Амина, тя ще ме убие още с първата си любезна, приятелска дума! С всички сили те моля и те заклинам, Аминия Некольцова, върни се при мен завинаги!
— Това трябваше да стане, защото Вероника Ломбарди бе на смъртно легло — прокънтя между сводовете един мъжки глас.
Само за няколко секунди портретът срещу Франсуа Леоне започна да оживява. С крайчеца на окото си потресеният живописец разбра, че голата Богоматер Вероника Ломбарди и всичките други картини с нея отново възвръщаха естествените си цветове. Очите им се отваряха, а онези от тях, които бе нарисувал със затворени очи, започнаха едва доловимо да се усмихват.
Пред огромното бъдеще на художника, само на два метра от него, сякаш събуждаща се от сън, както винаги бяла и съвършено гола, се раждаше и рускинята-емигрантка, монахиня Аминия Некольцова.