Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
Те едва ли биха могли да бъдат назовани занаят, макар че той бе нарекъл себе си „човек на почтения занаят“. Инвентарът му се състоеше от дървена табуретка, направена от стар счупен стол, чиято облегалка бе отрязана. Тази табуретка младият Джери носеше всяка сутрин, крачейки до баща си, и я оставяше под най-близкия до Темпъл Бар прозорец на банката; тук, с допълнителната помощ на първия наръч слама, който можеше да се докопа от някоя минаваща кола и който се поставяше под краката на човека за всичко, за да ги предпазват от студа, се установяваше лагерът за деня. На този свой пост мистър Крънчър беше добре познат с лошия си вид както по Флийт Стрийт и Темпъл, така и в самия Темпъл Бар.
В тази ветровита мартенска утрин Джери се установи на своя пост в девет без четвърт — навреме, за да може да докосне с ръка триъгълната си шапка към старците, които идваха на работа в банката. Младият Джери стоеше до него, когато не беше зает с набези по улицата и с нанасяне на страшни телесни и умствени повреди на минаващите момченца, които изглеждаха достатъчно малки за добронамерената му цел. Бащата и синът, които неимоверно си приличаха, мълчаливо наблюдаваха утринното движение по Флийт Стрийт. Главите им бяха така добли-жени, както и очите на всеки един от тях, и двамата приличаха на две маймуни. Тази прилика никак не се намаляваше от случайното обстоятелство, че възрастният Джери дъвчеше и плюеше слама, а очите на младия Джери го наблюдаваха с неспокоен поглед, зорко следящ всичко, което ставаше на улицата.
През вратата се подаде главата на един от постоянните вътрешни разсилни на „Телсън“ и извика:
— Търсят куриер.
— Ура, татко! Денят отрано започва с работа!
Като се сбогува с баща си по този начин, младият Джери седна на столчето и влезе във владение на законно полагащата му се по наследство слама, която баща му бе дъвкал.
— Все в ръжда! Пръстите му са винаги изцапани с ръжда! — промърмори младият Джери. — Къде се изцапва така с ръжда баща ми? Тук няма ръжда!
ГЛАВА II
ЗРЕЛИЩЕТО
— Познавате добре Олд Бейли, нали? — попита куриера Джери един от най-старите служители.
— Да, сър — отвърна Джери с известна упоритост в тона. — Разбира се, че познавам Бейли.
— Точно така. Познавате и мистър Лори.
— Познавам Лори много по-добре, отколкото познавам Бейли. Много по-добре — каза Джери, като някой свидетел, който неохотно доуточнява отговора си, — отколкото на мен, човек на честния занаят, ми се иска да познавам Бейли.
— Много добре. Намерете вратата, през която влизат свидетелите, и покажете на пазача тази бележка за мистър Лори. Ще ви пусне.
— В съдебната зала ли, сър?
— В съдебната зала.
Очите на мистър Крънчър сякаш се събраха още по-близо едно до друго и си разменяха въпроса: „Какво ще кажеш за тая работа?“
— В съдебната зала ли трябва да чакам, сър? — попита той в резултат на това съвещание.
— Ще ви кажа. Вратарят ще предаде бележката на мистър Лори, а вие направете някакво движение, с което да привлечете вниманието на мистър Лори и му покажете къде сте. След това трябва само да стоите там, докато му потрябвате.
— Това ли е всичко, сър?
— Това е всичко. Той иска да има куриер подръка. В тази бележка пише, че сте там.
Старият служител внимателно сгъна и надписа бележката, мистър Крънчър го наблюдаваше мълчаливо, докато стигна до попивателната хартия и тогава забеляза:
— Тази сутрин май гледат дела по подправяне на документи?
— Държавна измяна!
— Ама това е насичане на четири — каза Джери. — Варварщина!
— Такъв е законът — забеляза старият служител, като изненадано обърна очи към него. — Такъв е законът.
— Струва ми се жестоко да разкъсват човек на парчета. Достатъчно жестоко е да го убият, но да го разкъсат на парчета, е много жестоко.
— Съвсем не — отвърна старият служител. — Не критикувайте закона. Погрижете се за гърдите и гласа си, приятелю, и оставете закона сам да се грижи за себе си. Приемете този съвет от мен.
— От влагата е, сър, заседнала ми е в гърдите и гласа — каза Джери. — Оставям на вас да прецените по колко влажен начин си изкарвам прехраната.
— Е, всеки от нас си изкарва прехраната различно. Някои по влажен начин, някои по сух. Ето писмото. Вървете.
Джери взе писмото и като си рече наум с много по-малко почтителност, отколкото външно прояви: „Ти си един мършав старец“ — се поклони, вървешком съобщи на сина си къде го пращат и тръгна по пътя си.
По онова време обесванията се извършваха в Тайбърн, тъй че улицата отвъд Нюгейт още не беше спечелила печалната си слава, която по-късно щеше да придобие. Но затворът беше отвратително място, където се вършеха всякакви злодейства и разврат и където върлуваха ужасни болести, които затворниците донасяха в съда и които понякога прескачаха от подсъдимата скамейка направо у негово превъзходителство председателя на съда и го поваляха от креслото му. Неведнъж се бе случвало съдията с черната шапка да произнесе и собствената си смъртна присъда заедно с тази на подсъдимия и дори да умре преди него. На останалите Олд Бейли беше известен като някакъв смъртоносен хан, от който непрестанно бледни пътници в коли и карети потегляха на страшното си пътешествие към оня свят; преминаваха около две и половина мили по улиците, където сред тълпите зрители едва ли се срещаха неколцина добри граждани, които се погнусяваха от зрелището. Толкова силно нещо е навикът и така силно желанието той да е полезен. Беше известен също и с позорния стълб, стара мъдра институция, налагаща наказания, чиито размери никой не можеше да предвиди; също така стълбът за бичуване, друга мила стара институция, чието въздействие върху зрителите бе много очовечаващо и разнежващо; също така тук се плащаха големи възнаграждения за разкриване на престъпници, друг остатък от мъдростта на предците ни, който системно водеше до най-ужасните престъпления, които могат да се извършат за пари. Общо взето, Олд Бейли беше по това време великолепна илюстрация на схващането, че „Каквото съществува е правилно“ (Стих от поемата „Есе вър“ у човека на английския поет Александър Поуп (1688–1744)), сентенция, която би била толкова категорична, колкото и примирителна, ако от нея не следваше обезпокоителното заключение, че нищо, което е съществувало, не е било погрешно.