Златото на Аляска
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Бояджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златото на Аляска». Краткое содержание книги:
— В Аляска няма градове.
— Толкова по-добре.
— Ще дойдете ли с нас?
— Защо не?… Сега стадото е загубено и ако се върна в Едмънтън, ще трябва да изтърпя мърморенето на господин Харис, който въпреки своите милиони и безбройни стада много държи на говедата и конете си.
— Мисля, че нищо няма да загубите напротив, само ще спечелите. Отнася се до събиране на злато с лопати.
— По дяволите!… Ето една дума, която гали слуха ми. Сигурен ли сте в това?
— Чуйте чичо ми, Бени.
— Изостряте любопитството ми!… Ех!… Черен гръб хайде ускори малко крачка скъпи мой. Нямам търпение да видя господин Фалконе!
Конят, който Бени яздеше сякаш го разбра, ускори бяг, последван от този на Армандо и другите два от каруцата, и премина в галоп край боровата горичка. Препускаха още около половин час без мустангите да забавят нито за миг своя ход, въпреки че не бяха спирали с малки почивки от десет часа Изведнъж Бени, който се бе умълчал и съсредоточено оглеждаше гората възкликна:
— Там!… Погледнете Армандо!
— Къде? — попита младежът.
— Пред нас, не виждате ли онова островче, до брега на езерото, само на няколко крачки от тръстиките?
— Където расте огромният бор?
— Точно така. Вътре се крият Бек и вашият чичо.
— Да се надяваме, че ще ги намерим.
— Не се съмнявам. Хайде, Черен гръб, побързай, ако искаш да си починеш на легло от свежа трева и бъфало грас.
Двамата ездачи подновиха препускането и държаха в ръце пушките, защото не вярваха в спокойствието, което цареше на брега на езерото. Край гората тук-там започнаха да се мяркат животни, които бързо побягваха при появата на конете Бяха предимно койоти, но от време на време се виждаше и по някой едър сив вълк. Те бяха опасни само в глутница, защото тогава се осмеляваха да се нахвърлят дори и върху въоръжени хора.
Очертанията на грамадния бор нарастваха пред очите им. Това беше едно от онези огромни растения, наричани от американците секвоя, а от естествениците Pinus albertina, които често се срещат из западните части на Северна Америка и по-специално по склоновете на Сиера Невада, Нова Калифорния, Скалистите планини и по веригата на Водопадите. Тези колоси не могат да се сравняват с австралийските евкалиптови дървета, които достигат невероятната височина от сто двадесет и шест метра, но имат по-широка обиколка. Понякога диаметърът им е по-голям от този на прочутите баобаби в Африка. В основата си те са толкова грамадни, че четиридесет човека не биха могли да ги обхванат. Борът, в чиято вътрешност вероятно бяха намерили убежище мексиканецът и скалпираният, не бе от най-могъщите въпреки че върхът му се издигаше на осемдесет-деветдесет метра от земята и в основата си бе толкова широк, че можеше да приюти удобно дванадесет души и още толкова коне. Извисяваше се над едно островче отдалечено на десет-дванадесет метра от брега, като го заемаше почти изцяло. Бени, стигнал вече на около двеста крачки, забеляза два коня да пасат спокойно на края на горичката и веднага ги позна.
— Това са конете на нашите другари — каза той. — Добър знак
Едва изрекъл тези думи, видя да се появява Бек, който извика радостно:
— Щастлив съм да ви видя!… От четири часа ме измъчва тревога. А индианците?
— Всички останаха назад.
— А Шарената опашка?
— Убит, поне така се надявам. Идвал ли е някой от тези бесни кучета насам?
— А чичо ми? — извика Армандо.
— Почива си спокойно на хубава постеля от свежа трева. Оставете конете и елате и вие да си починете
Двамата слязоха от конете освободиха ги от сбруята, взеха пушките и револверите и побързаха да преминат малкия ров, където водата нямаше и половин метър. Мексиканецът се здрависа енергично с тях, после заобиколиха огромното дърво и спряха пред един отвор, широк едва две крачки, но много висок, резултат от бавната, но непрекъсната работа на дървоядите
— Заповядайте в моята къща.
— Познавам я — каза Бени, като се смееше.
Промъкна се през отвора и се озова в нещо като пещера, издълбана в гиганта. Дървоядът бе унищожил вътрешността на бора и дървото — червено, прояждано от векове бе превърнато в прах, насъбрал се в основата. В единия ъгъл Бени забеляза скалпирания, излегнал се удобно върху купчина прясна трева, омекотена от дървесните стърготини. Той се повдигна и му протегна ръка.
— Доволен съм отново да ви видя жив — каза той.
— А аз, че можах да ви спася още веднъж, господин Фалконе — отговори каубоят.
— А Армандо?
— Ето ме чичо — извика младежът, скочи във вътрешността и дотича до него.
— Господине — каза Бени, като се обърна към скалпирания, който се усмихваше на племенника си, — можете да се гордее те с това добро момче казва ви го старият прериен скитник. По дяволите!… С подобен другар бих отишъл дори и оттатък Аляска, уверявам ви!