Златото на Аляска
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Бояджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златото на Аляска». Краткое содержание книги:
— Отлично!… Щом е толкова близо, тази вечер ще мога да ви поднеса печено боброво месо. Ще дойдете ли с мен, Армандо?
— На ваше разположение, господин Бени.
— А сега да закусим, да подремнем и преди залез ще отидем да намерим тези интелигентни гризачи.
X
НА ЛОВ ЗА БОБРИ
Два часа преди залез слънце Бени и Армандо, които не бяха заситили напълно глада си със семената от борови шишарки, напуснаха островчето с надежда да се сдобият с питателна и вкусна вечеря. След като Бек им даде напътствия как да намерят заливчето, двамата възседнаха ситите и добре отпочинали мустанги и се отправиха към езерото. Те се движеха по края на гората, за да могат в случай на опасност да се скрият в нея, и изминаха разстоянието за по-малко от половин час. Стигнаха до една широка поляна, потънала сред тучната прерия, чиито житни растения бяха достигнали огромни размери може би поради изключително богатата почва
Старият скитник, щом я видя, каза на Армандо:
— Ето следите от работата на бобрите
Слязоха от седлата и завързаха конете за ниския клон на един черен дъб. После започнаха да се придвижват безшумно по брега на блатото, като се стремяха да се крият под храстите, които бяха в изобилие. То не беше много дълбоко, имаше около половин миля обиколка и явно се обитаваше само от пернати. Тук-там се виждаше горделив лебед, който плуваше сред водите някоя двойка ястреби, дебели грозни птици, прилични на пуйки, които когато са преследвани или ранени, повръщат върху ловците погълнатата храна и дългокраки птици, големи колкото чучулига. Бени и Армандо напредваха все така предпазливо, защото знаеха колко недоверчиви са бобрите. Бяха стигнали вече до противоположния край на заливчето и се канеха да навлязат в едно дере, което по всяка вероятност щеше да ги отведе до потока, когато чуха глух шум като че ли от падането на огромно дърво в блатото.
— Индианци?… — попита Армандо и бързо зареди пушката.
— Не — отговори Бени и се засмя. — Това са бобрите
— Те ли предизвикаха този шум?… — Повалиха огромен бор.
— Бобрите ли?… Тези тъй дребни животни? — попита изненадан Армандо.
— Учудва ли ви?
— Не смятате ли, че е за чудене?
— Вярвам ви, защото още не познавате бобрите и никога не сте виждали дигате, изградени от тези малки гризачи.
— Диги?…
— Които изглеждат сякаш са направени от хора, младежо. Тези чудесни строители, за да си подсигурят спокойни заливчета, защитени от пороите, и за да предпазят жилищата на колонията си от наводнения и разрушения, издигат срещу водните потоци невероятно здрави диги, препречващи течението. Когато водата се издигне бентовете променят посоката й.
— С какви материали?
— С дървета, които първо прегризват в основата и така ги повалят, а след това ги тласкат в реката.
— Това е невероятно, господин Бени.
— Може и така да ви се струва, но по-късно ще видите, че не ви разказвам басни. Всъщност като гледате тези дига, които понякога са твърде дълги, е трудно да повярвате, че са дело на толкова дребни животни. Бобрите особено по тези места пък и по на север със своите бентове са причинили необикновени преобразувания в почвата, създали са езера и канали, наводнили са безкрайни гори и са унищожили дърветата в тях, променили са течението на много реки и са превърнали блата в плодородни прерии. Смята се, че тези животинки са потопили половината територия в околностите на Хъдсъновия залив.
— А дълга ли са тези диги?
— Някои от тях достигат една миля.
— След като наводняват такива територии, бобрите сигурно причиняват доста щети?
— Разбира се, но са подложени на упорито систематично изтребване и видът бързо изчезва Кожата им е много търсена и затова ловците от Хъдсъновия залив и от американската компания в Аляска всяка година унищожават много от тях.
— Кажете ми, господин Бени, вярно ли е, че бобрите могат да си строят къщички?
— Вярно е и ще ви покажа след малко. Те са кръгли, здраво изградени от леко дърво, преди всичко върба и елха, а отгоре измазани с непропускаща смес.
— И как ги правят?
— Служат си с дългите си опашки.
— Както зидарите използуват мистрията…
— Точно така, млади момко. А!… Стигнахме.
Бяха в края на една долина, която завършваше със заливче, заобиколено с тополи, елхи, върби и ели и свързано чрез канал с малка рекичка, вливаща се в езерото. Първото нещо, което Армандо забеляза, бе една дига, построена от дървени трупи, забити в залива. Бе дълга над шестдесет метра и разположена така, че да препречва достъпа до канала.