Златото на Аляска
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Бояджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златото на Аляска». Краткое содержание книги:
— Какво ще правим?
Каубоят, вместо да отговори, се извърна върху седлото и погледна назад. Индианците бяха образували широк полукръг и ускоряваха бяга — намираха се почти на миля разстояние. Бени погледна пред себе си и видя, че на около петстотин крачки се издига малко възвишение, което се простира в посока на горичките разположени край брега на езерото.
— Можем да се възползуваме от това — промърмори на себе си.
После се обърна към Бек:
— Познаваш ли добре бреговете на езерото?
— Да, Бени.
— Знаеш ли къде се намира Заливчето на вълците?
— Преди около две седмици бях там. То е зад големите борове.
— Знаеш ли огромния бор, който се издига на осемдесет, че и на повече метра над едно островче и е толкова голям, че може да побере четиридесет-петдесет души?
— Възхищавал съм се на този колос.
— Той е кух в основата си и откъм езерото има отвор, издълбан от дървесните червеи, а през него спокойно може да мине човек. Щом прекосим това възвишение, което за няколко минути ще ни скрие. От погледа на индианците, ти и скалпираният ще се вмъкнете в гората, ще се спуснете към брега на езерото и ще потърсите убежище в големия бор. Червеният облак не иска теб нито скалпирания, който няма вече никакво значение за индианците, след като няма скалп. Най-вероятно е никой да не се заинтересува от вас. За да успеете да се скриете, ние с Армандо ще ги накараме да ни преследват и ще ги отдалечим, а по-късно ще се присъединим към вас
— Ще устоите ли на толкова хора?
— Нашите мустанги са неуморими бегачи, освен това с нас са и конете от каруцата, които ще ни последват. Остави на мен. Ще се погрижа Червеният облак и воините му да побягат по-дълго след нас
— Не смея да те оставя, Бени — развълнувано каза Бек.
— Искаш скалпираният да попадне в ръцете на индианците? Щом сме го взели, трябва да мислим и да го опазим. Ето хълмчето; едно последно препускане заедно и после ще се разделим. Хоп! Хоп! Напред, Карибу!
VIII
ИНДИАНСКАТА КЛОПКА
Четирите мустанга, последвани от конете от каруцата, които, макар и свободни, не изоставиха господарите си, изкачиха хълмчето. Без да забавят ход, те го прекосиха, преминаха през туфите от храсти, като ято гарвани се спуснаха по обратния склон и препуснаха сред прерията, която се простираше на север с леки гънки, образуващи така наречената вълниста равнина. Като се намериха извън погледа на индианците и на малко разстояние от горичката, в близост до източната страна на езерото, конниците решиха незабавно да се разделят.
— Побързай, Бек!… — изкрещя Бени. — Ако не се възползуваме от този миг, ще повлечеш след себе си цяла банда индианци. Хайде, свивай наляво, влизай в гората и отивай да ни чакаш в големия бор! Ако забележиш конници край езерото, ще ни настигнеш и тогава ще правим, каквото можем.
— Господин Гулиелмо, ще издържите ли още половин час?
— Надявам се — отговори скалпираният.
— Тогава последвайте приятеля ми.
— А племенникът ми? — попита механикът с известно безпокойство.
— Той ще остане с мен, но не се страхувайте за нас Имаме шест коня на разположение и с толкова много крака ще поразиграем добре мустангите на индианците.
— Благодаря ви, че ме вземате с вас — каза Армандо. — Това е израз на доверие, което ме прави горд.
— Тръгвайте! — извика Бени.
— Бог да ви пази — отговориха Бек и раненият, като се отдалечаваха бързо.
— Напред, младежо! — каза каубоят.
Двамата конници, придружени от четирите коня, потеглиха в галоп през прерията, а другите двама потънаха в гората. Едва изминали петдесетина крачки, Бени и Армандо чуха зад гърба си силна врява. Обърнаха се, видяха, че групата индианци се спуска по хълма. Червенокожите воини, все още на около километър разстояние, не бяха усетили изчезването на другарите им поради далечината и сумрака и препускаха след шестте коня, галопиращи през прерията. Бени, който държеше под око индианците, забеляза, че те пак се разгръщаха в полукръг, като заемаха едно пространство от поне петстотин метра и изтласкваха много напред страничните крила.
— Аха надяват се да ни обкръжат и да ни заловят! — промърмори той. — Е, ще видим, драги мои.
След това се обърна към Армандо, който препускаше от лявата му страна с пушка в ръка, и го попита:
— Нали не се страхувате, младежо?
— О, не — отговори момчето, усмихнато. — Чичо ми ме е приучил към опасности.
— Можете ли да си служите с пушката?
— Добър стрелец съм. Преди да се присъединя към чичо, служих две години като ловец при един „индиански агент“ във форта Кю Апел на Асинибойн.