Играта на Ендър

— Печелиш.

— Я да видя какво си събрал в шишето — отвърна Алей.

— Пуснах събраното в шкафчето ти. Не подуши ли?

— Помислих, че е от чорапите ми.

— Ние вече не носим чорапи.

— Да, наистина! — А това напомни и на двамата, че са далеч от къщи, и помрачи част от радостта им, че са усъвършенствали елемент от навигацията.

Ендър издърпа пистолета си и показа какво е открил за двата бутона до палеца.

— Какво ли ще стане, ако се насочи към човек? — попита Алей.

— Не знам.

— Защо не проверим?

Ендър поклати глава.

— Може да нараним някого.

— Имах предвид да стреляме взаимно в краката си или нещо подобно. Аз не съм Бърнард. Никога не съм измъчвал котки за собствено удоволствие.

— Сигурно.

— Ако е много опасно, не биха дали тези пистолети на деца.

— Но ние сега сме войници.

— Простреляй ме в крака.

— Не, ти ме простреляй.

— Хайде да стреляме едновременно един в друг.

Така и направиха. Изведнъж Ендър усети как крачолът на костюма му се втвърдява, как става неподвижен в коленната и глезенната става.

— Вцепени ли ти се кракът? — попита Алей.

— Като дъска.

— Хайде да замразим няколко души — предложи Алей. — Това ще бъде първата ни война. Ние срещу всички.

Те се усмихнаха. После Ендър каза:

— Добре ще е да поканим и Бърнард.

— Наистина ли? — повдигна вежда Алей.

— И Шен.

— Онзи дребосък ли с дръпнатите очи, дето си върти задника?

Ендър реши, че Алей се шегува.

— Е, не можем всички да бъдем чернилки.

Алей се усмихна.

— Прадядо ми сигурно би те убил за тези думи.

— А моят пра-прадядо сигурно би го продал преди това.

— Дай да повикаме Бърнард и Шен и да замразим тези бъгеропоклонници.

След двадесет минути всички в залата бяха замразени с изключение на Ендър, Бърнард, Шен и Алей. Четиримата седяха, крещяха от радост и се смееха, докато не дойде Дап.

— Виждам, че сте се научили как да си служите с оръжието — рече той. След това натисна нещо върху устройството за дистанционно управление. Всички се понесоха бавно към стената, където бе застанал Дап. Той минаваше сред замразените момчета, като ги докосваше и размразяваше костюмите им. Сред настаналата врява се чуваха оплаквания, че не бил честен начинът, по който Бърнард и Алей ги заварили неподготвени и ги простреляли до един.

— И защо са ви заварили неподготвени? — попита Дап. — Вие всички облякохте костюмите по едно и също време. Разполагахте с толкова време, колкото и те, за да пърхате наоколо като пияни патета. Престанете да хленчите, защото започваме.

Ендър забеляза, че всички смятат Бърнард и Алей за водачи в битката. И това бе чудесно. Бърнард знаеше, че Ендър и Алей бяха открили заедно как се използват пистолетите. И че Ендър и Алей са приятели. Бърнард може би вярваше, че Ендър се е присъединил към групата му, но това не бе вярно. Ендър бе влязъл в нова група. Групата на Алей. Бърнард също бе влязъл в нея.

Не всеки разбираше това — Бърнард продължаваше да вилнее и да изпраща най-близките си приятели с поръчения. Но Алей се движеше свободно из цялата зала и когато Бърнард обезумяваше, Алей успяваше да го успокои с някоя шега. Когато дойде времето да се избира водач на цялата наборна група, Алей бе избран почти единодушно. Бърнард ходеше нацупен няколко дни, но после му мина и нещата си застанаха по местата. Наборната им група вече не се делеше на групичката на Бърнард и отцепниците на Ендър. Алей бе мостът помежду им.

Ендър седна на леглото си с плота от чина върху колене. Бе време за свободни занимания и Ендър играеше на „Свободния избор“. Това бе динамична смахната игра, при която училищният компютър непрекъснато внасяше нови елементи, създавайки лабиринт, който играчът трябва да изследва. Играчът можеше да се връща и към събития и епизоди, които му харесват, но само за малко, защото задържеше ли се по-дълго, те изчезваха и на тяхно място се появяваше нещо друго.

Понякога нещата бяха забавни. Понякога вълнуващи и той трябваше да реагира бързо, за да остане жив. Умираше многократно, но това бе в реда на нещата, защото нали затова бяха игрите — човек умира многократно, докато им хване цаката.

Неговата фигурка на екрана започна играта като малко момче. След минутка се превърна в мечка. Сега представляваше огромна мишка, с дълги и нежни лапички. Бежешком трябваше да се провира под най-различни огромни мебели. Доста време си поигра и с котката, но му стана досадно — беше му вече прекалено лесно да се измъква — познаваше добре цялата мебелировка.

Този път не през дупката на мишето леговище, рече си той. До гуша ми дойде от този Великан. Това е тъпа игра и никога не мога да я спечеля. Какъвто и избор да направя, винаги е погрешен.