Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
Не подозирахме какво ни очаква.
— Не, не, нашата лодка се движи с мотор, който прави бръм-бръм, и е много бърза. Знаете ли колко е весело!
Бяхме излизали с големите гребни лодки по река Сумида, чак до крепостта Шинагава, но нямахме представа какво значи да се носиш като вихър по водата с моторна лодка.
— В никакъв случай. Страх ме е. Лодката може да се обърне, а аз не умея да плувам… Всички се колебаеха. Аз бях единствената, която извика:
— Ще дойда, ще дойда! — Можех да плувам малко, някак си успявах да се задържа над водата. Бях сигурна, че ще бъде страхотно да се нося с бясна скорост по водата и моторът да издава своето ритмично бръм-бръм-бръм…
Уговорихме се за следващата неделя. Излязох с пуловер и пола. Предстоящото пътуване с моторната лодка не ме плашеше ни най-малко. И наистина изпитах невероятно удоволствие.
След това се нахранихме в китайски ресторант в Йокохама и господата ме изпратиха до вкъщи. При излетите в Йокохама често се хранехме в елегантния ресторант „Хакуда“ в квартала Изецаки. Йокохама ми харесваше много, възприемах я като западен град. Докато стоях на терасата на „Ню Гранд Хотел“ в парка Ямашита и наблюдавах пристигането на ослепително белите чуждестранни кораби, огрени от оранжевите лъчи на залязващото слънце, намирах, че Йокохама е прекрасна.
Господин Тамба, постоянен клиент на Коейрио и мен, често посещаваше чайната „Кочия“ в Кобикичо. Той беше ръководител на отдел във вестник „Асахи“ в Йокохама.
В неговото бюро често седеше мрачният господин Хосокава Риуген. Освен това там работеше един млад журналист на име Фуджи Хейго, който по-късно стана заместник на представителя на фирмата „Шинитецу“.
Папа Тамба (Коейрио и аз го наричахме „папа“) беше постоянен клиент на един бордей в Хонмоку, специализиран за чужденци. Зад грижливо поддържаната, лакирана в бяло врата започваше виеща се стълба. В голямата зала покрай стените бяха наредени дивани, на които се бяха разположили красиви като картинки европейки в дълги, въздушни рокли от жоржет и елегантни японки в розови кимона, затворени наляво, като корделите на долния колан висяха отпред. Те се различаваха много от куртизанките в Йошивара, изглеждаха модерни и свежи. Там се чувствахме много добре. Всички бяха очарователни, а папа Тамба създаваше добро настроение, защото много обичаше да кани чужденките и японките на вечеря.
Към девет вечерта пристигаха на тълпи чуждестранни моряци.
— Би било неприятно, ако ви сметнат за проститутки, затова е по-добре да си вървим — решаваше папа Тамба. Премествахме се в „Ню Гранд Хотел“ и веселието и танците продължаваха. В сравнение с вътрешния град Токио Йокохама имаше предимството, че беше много далече и не срещахме никакви познати. Там идваше често артистът от театър кабуки Миносуке, който по-късно почина от лошо приготвена риба фугу, Кавагучи Мацутаро танцуваше с госпожица Ханаяги Когику и много други двойки се научиха да им подражават.
Госпожица Кавагучи беше шпионка и по-късно загина трагично. Тя беше известна с навика си да ходи винаги в мъжко облекло. Виждала съм я в бежов костюм, в който изглеждаше мъжествена, но в същото време силно възбуждаща.
— Я виж, Кавашима Йошико също е тук — извиках.
— Постави се в положението на хората, които си мислят, че тук никой не ги познава. Не е редно да ги зяпаш така — укори ме папа Тамба.
Реших, че ако някога имам любим, ще идвам с него само тук, в „Ню Гранд Хотел“. Когато след три години наистина се влюбих, първата ми молба към любимия беше да отидем в „Ню Гранд“ в Йокохама.
— Защо? — попита той.
— Искам да видя корабите, а после да танцуваме.
Атмосферата в публичния дом в Хонмоку беше европейска, в нея нямаше нищо от мрака и сладострастието на традиционните публични домове. Всички дами бяха красиви и умееха да танцуват. След края на танците всяка вземаше партньора си под ръка и го повеждаше нагоре по стълбата.
Веднъж ми позволиха да разгледам стаята на Чери от хотел „Кийо“ (може би е имало два или три хотела с това име, но аз помня само един). Много ми хареса — покривката на леглото беше с разкошни рюшове, освен това имаше голяма бяла тоалетна масичка с три огледала.
В това заведение Чери беше номер едно за чуждестранните гости. В Йошивара биха я нарекли „най-добрия кон в обора“. Макар че професията беше същата и всички правеха едно и също, Хонмоку и Йошивара бяха напълно различни, като се почне с лицата и облеклото на дамите и се свърши с атмосферата в заведенията.
Във връзка с първото ми пътуване с моторна лодка се сещам и за самолетите. По онова време от Германия пристигна Цепелин и известно време всички говореха за него. Стигна се дотам, че една от бисквитките с форма на риба, която продаваха по улиците, получи името „Цепелинова вафла“ и се търсеше извънредно много.