Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
Зеленият ад още ни разпъваше. Джунглата беше създала това блато за инкубатор под лъчите на тропическото слънце и проваляше почивката ни. Занесохме плодове от хлебното дърво и банани на Мартин Ларсензвей и се приготвихме да се борим през нощта с комарите и всичко, което ни попадне.
Никога не бяхме приготвяли толкова дърва за една нощ. Спасението от комарите беше в пушека и големия огън.
Какво беше това сухо дере? Гледахме го и недоумявахме. Водата за пиене, извираща от корените на едно старо платаново дърво, беше студена и бистра. Руслото на сухото дере показваше, че някога тук е текла голяма река. Къде беше тя сега? Чурун бяхме загубили, когато се спуснахме в джунглата. Имаше още три часа, преди да се смрачи. Поканих Иван Горилата и Игор Незнакомов да ме придружат назад, откъдето бяхме дошли по сухото дере, дано открием какво представлява и да убием някакъв дивеч за вечеря.
На индианците не можеше да се разчита. Те бяха за нас загубени. Пърси и Алън оставихме да пазят лагера.
Сухият дол се изкачваше, на места се разширяваше, на други минаваше между големи блокове скали, откъснати от масива на Дяволската планина. Така навлязохме три километра в него и стигнахме до една пропаст, в която дълбоко долу течеше река Чурун. Перспективно установихме с инструментите, че тая пропаст е продължение на оная, от която излизаше в прохода река Чурун. Как е станало затварянето й не беше много ясно. Но посоката на тая пропаст напълно съвпадаше с пукнатините на другата горе, в която се беше образувала скалата итаколомита с диамантите. Ясно, значи река Чурун за втори път потъваше под земята. Дяволската планина оправдаваше името си. Понеже в дерето нямаше вода, а антилопите и козите не пият мръсна вода, наблизо не можеше да очакваме друго освен диви петли и пуйки.
Антилопите се пазят от блатата, защото там ги чакат питоните. Тръгнахме обратно. Небето на запад беше мораво, а по-ниско над Андите то беше червено. Докато стигнем до лагера, в сухото дере се смрачи. Стана неприветливо, хладно. Срещнахме една костенурка, че се прибира от паша, и я приготвихме за печене.
В лагера царуваше суматоха. И деветимата болни от жълта треска индианци бяха умрели. Значи били са болни, преди да излезем от джунглата. Обаче Мартин Ларсензвей ни посрещна весел. Сините петна по лицето му бяха изчезнали. Пърси и Алън хвърляха дърва в огъня, така че заварихме достатъчно жар, за да изпечем месото на костенурката.
Сълзи за умрелите индианци нямаше. Другарите им бяха насядали около труповете с наведени глави и слушаха какво шепне старият индианец. Някаква запалена трева разнасяше лютива миризма. Смъртта беше благодатното успокоение след мъките от жълтата треска.
Нощта ни покри, а ние тъжно разговаряхме кой от нас в действителност ще оцелее до края. Натрупахме всички дърва върху огнищата и се прибрахме в чувалите за спане.
Джунглата зад гърба ни си шушнеше, щурците пееха, комарите свиреха над главите ни, а там горе на безоблачното небе луната надничаше и чертаеше сенки в сухото дере.
Лека миризма от разложените трупове на двата убити питона достигаше до лагера и ни напомняше за опасностите, които ни очакваха. Сега имахме нужда единствено от малко спокоен сън. Щяхме ли да го имаме, когато се пробуждаха хищниците и тръгваха на лов — ягуарът и неговите помощници, чакалите и хиените? Черните мравки вече пъплеха по телената мрежа. Те търсеха кого да ухапят.
От левия бряг на сухия дол, където се намирахме, в синкаво-розовия здрач на следната утрин се виждаше на север продължението на това напуснато от река Чурун корито. В най-крайната точка наклонът ставаше по-голям, там стърчаха две самотни палми. Мрачните силуети на тези две палми, изправени точно там, където се спускаше сухият дол, представляваха нещо като гранични постове на платото. Оттам започваше стръмнина, която се губеше в джунглата. Там, до тия две палми, индианците погребаха своите мъртви и ги затрупаха с много камъни, за да не бъдат изровени от хомотите на хиенителеопарди.
Никакъв признак не показваше, че джунглата е по-проходима наблизо, освен по самия дол. Наоколо същата непроходимост застрашаваше нашето по-нататъшно пътуване и правеше ясно да изпъква цялата трудност на положението. Нанадолнището се сливаше с плътната растителност и предизвикваше негодувание у индианците. Безкрайният, замъглен от изпарения сух дол можеше внезапно да свърши пред някоя пропаст, така както горе река Чурун изчезваше и не се знаеше къде излиза отново на повърхността. Мартин Ларсензвей се посъвзе, стана и ни придружи да огледаме това, което бяхме открили в края на сухия дол. За да можем да продължим, не се решавахме да го изложим на ново заболяване. А и индианците заявиха, че няма да напуснат гроба на своите другари, преди да са изминали шест дни от тяхното погребение.