Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
Минаха часове, докато ни подадат всички сандъци. Седнал върху едно повалено и закрепило се здраво напреки дърво, Мартин Ларсензвей прие всички сандъци и почна да пропуща един по един индианците. Иван Горилата беше слязъл по-надолу и изсичаше място за следващия етап. Наоколо под краката ни течеше вода. Най-малкото невнимание можеше да ни завлече под големите листа на подбела.
Гнила маса от смъкнали се листа покриваше земята. Където и да стъпихме, все потъвахме. Трябваше да се улавяме за лианите или за дърветата, по-дебели от шепата на ръката. Нищо не облекчаваше положението ни в мрака и непреходимостта на джунглата. Излишни бяха всички ругатни. Валидни бяха само волята и здравите крака. Фактически ние си носехме вода в манерките. Няколко индианци, които не носеха ламаринени сандъци, мъкнеха бъчонки с вода. Обаче никой не можеше да каже кога ще намерим вода за пиене, въпреки че през всичкото време я газехме. Тая вода, която течеше под шумата, беше по-опасна от отрова. Ако се погледнеше само една капка от нея под микроскоп, щяха да се видят милиони бактерии от всевъзможни тифусни и дизентерийни култури. Не! Ние не можехме да допуснем да бъде изпита всичката вода! Само това ни липсваше — да предизвикаме някоя епидемия. Никой не можеше да предвиди след колко дни ще дишаме чист въздух, за да рискуваме със запасите от вода и храна.
Полумракът влияеше на напрежението и забиваше по-силно в краката ни острието на умората. Никой не беше в състояние нито да пита нещо, нито да очаква отговор. Зеленият ад ни правеше премного телесно изморени и много малко годни за размишления.
Зеленият ад ни подчиняваше на една страхотна физическа напрегнатост, която превишаваше границите на нашата издръжливост. Нямаше с какво да успокояваме себе си. Пърси Норман и Алън Ландис едва ли са си представяли, че съществува подобна воняща ферментация на гниене, която и най-безчувственият нос не можеше да понася. Това зловоние почна да действува на мозъка ни, който отказваше да ни помага да мислим.
Ние почнахме да залитаме, упоени от изпаренията. Мартин Ларсензвей почна да повръща. Пърси и Алън загубиха ума си и повтаряха вечния въпрос: „Кога ще излезем на чист въздух?“
Комарите нощем ни нападаха с хиляди. Огън не смеехме да запалим никъде, защото щяхме да изгорим живи. Иван Горилата и Игор Незнакомов с пистолети в ръка бранеха последните капки вода. Чантите със скъпоценните кристали бяха жестоко проклятие, увиснало на гърбовете ни…
Тераса след тераса, затънали до кръста в кал, полуживи, бродихме седемнадесет дни из тоя ад. И ето че джунглата се разреди, стана светло.
Седемнадесет дни да разрушаваш плетениците от чудовищно оплела се растителност, да дишаш отвратителната миризма на гниенето и най-после да срещаш изцъклените от ужас очи на петдесет души в полумрака — всичко това можеше да разруши нервите и на най-здравия човек. Мартин Ларсензвей непрекъснато повръщаше. Лицето му стана мътнозелено. Иван Горилата и Игор Незнакомов със стоицизъм понасяха неудобствата и все още имаха сили и кураж да пазят и разпределят водата. Пърси и Алън едва влачеха крака и пазеха само да не загубят кожените си чанти с диамантите. Те се препъваха, падаха и оставаха легнали в калта няколко секунди и се вдигаха с проклятие, за да догонят другите.
Когато на осемнадесетия ден просветна пред нас, светкавично у всички се предаде фанатичното желание за живот. Вътрешната ни съпротива се увеличи. Всички се оживихме и когато стигнахме до брега на сухото дере, паднахме на земята, покосени от радостта, че сме се спасили.
Преминаването на тая част на джунглата, тайнствена глъбина на дивата растителност, планина от безплоден гъсталак, безкрайна и абсолютно недостъпна, означаваше за оня, който се опита да я премине, че трябва предварително да се откаже от живота си.
В нея се бяха развъдили толкова много ягуари, които препускаха цяла нощ да гонят дивите котки, антилопите и чакалите, че за нас беше невъзможен нито един час спокоен сън. Да не говорим за змиите и десетките други почти невидими, но не по-малко опасни нейни обитатели.
Залезът хвърляше сянка в просторното сухо дере. Вятърът се спускаше от планината. Умората беше изстискала всички жизнени сокове от мускулите ни. Да легнем така, както се стоварихме на земята, беше немислимо. С последни усилия насякохме дърва, накладохме огън и опънахме чувалите за спане. Преди да се приберем в чувалите, Мартин Ларсензвей съобщи, че на много индианци очите са кръвясали, устните и носовете са зачервени. Това значеше, че са били изхапани от паякоподобни паразити „лептоспира иктероидес“. Те бяха налягали по земята с променлива температура и пътуваха в един нов свят на бълнувания.