Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
Големите осем сантиметра кристали железен пириш, слепени, имаха по повърхността си дълбоки резки в няколко посоки, което показваше, че са ставали в различни направления движения на варовития масив, а може би и на основната скала. Нашите ръководители само поглеждаха тези не по-малко интересни кристали, ритаха ги и ги отминаваха, всецяло погълнати от тия в итаколомита и ония в мраморизирания варовик, движеха се като сомнамбули, чупеха с чуковете си всяко златно парче и го скриваха в чантите си.
Приижданията на река Чурун бяха отнесли много кристали надолу към Карао и Карони. Отдавна се говореше, че по Карони са намирани диаманти и смарагди. Нямаше вече свободно място нито в чантите ни, нито в джобовете на кожените якета, където можеше да се скрие някой кристал. Една сутрин, като гледах как моите спътници се чудят къде да пъхнат новите екземпляри, предложих, за да не носим излишно непотребни скали, да седнем някъде край реката, да ги измием и очукаме.
Без да повтарям, взех си чантата и се разположих край реката. Последваха ме Мартин Ларсензвей, Иван Горилата и Игор Незнакомов. Цялата сутрин промивах моята плячка, излишното изхвърлих. Набрах големи листа и внимателно опаковах здравите и скъпи кристали.
Товарът ми се намали на по-малко от половината. От постоянното навеждане през последните три дена кръстът ме болеше. Изкъпах се и легнах на наноса.
Слънцето преваляше зад големите дървета на запад. На десет метра от мене Иван Горилата нареждаше своите скъпоценности. Преглеждаше ги с лупата си да не са пукнати и си подсвиркваше. Другите се скриха из върбалака. Индианците ловяха риба и се чудеха, че сме дошли чак тук, за да събираме камъни, а реката Чурун бързаше, загребваше от наноса и го влачеше към Карао.
Предстоеше ни опасно, трудно слизане през лабиринта на Дяволската планина, през скрити дерета, отвесни скали и непроходима растителност.
Последните розови лъчи, преминаващи в мораво, се промъкваха през дърветата. В лагера настъпи шумно раздвижване. Индианците бяха убили антилопа и приготовляваха голям огън, за да я опекат. Иван Горилата и Игор Незнакомов се заеха с печенето на дробчетата и доволно се смееха. Пърси и Алън разговаряха, седнали на голямо повалено дърво, без да подозират, че в него е скрита гигантска кафява жаба. Седнах до тях и чух, че нещо гъгне. Накарах ги да станат и с една тояга измъкнах жабата. Докато я разгледаме, тя се издигна на грамадните си, дълги двадесет сантиметра крака и се стовари върху слисания Алън. Той я ритна, но тя отново се надигна, скокна в близкия гьол и ни изплиска.
Ядосан, Алън запали лулата си, протегна се и помоли Игор Незнакомов да изпее някой от тъжните си романси. Пърси изсумтя, сви се до огъня, взе едно запалено клонче и го поднесе към лулата си.
Бях прочел доклада на мис Пейдж. В него беше описана борбата с препятствията, с безкрайните лутания из подземния свят на джунглата Карао. Учудваше ме безгрижието на Пърси и Алън, които не се замисляха над това, което ни предстоеше. За всички ни ставаше вече опасна тяхната липса на прозорливост и потъването в тайнствения транс на диамантите. Те се двоумяха вечер при лягане къде да скрият чантите си. Пърси поставяше своята под главата си, а Алън я завираше на дъното на чувала за спане и после ругаеше, че го убива.
Зеленият ад
Най-после тръгнахме.
Долината, по която течеше Чурун, се простираше на север, замрежена от висока папрат, храсти и палми, уплетени от горе до долу от най-различни влакновидни паразити.
Мартин Ларсензвей излезе напред и поведе индианците. По негово нареждане група секачи начело с Бързоногия елен се заеха да отварят място за минаване. След няколко часа път ние бяхме вече съвършено сломени. На всяка стъпка висящите като гирлянди паразити се впиваха със стотици бодли в ръцете и краката ни. Прахът, вкаран от бодлите под кожата ни, предизвикваше непоносими болки. И като връх на всички наши страдания неочаквано Чурун и растителността изчезнаха. Пред нас зина отвесна пропаст. Тук едва ли и маймуните можеха да слязат. Никъде не можахме да съзрем опорна точка за спущане. Единствено някакво кипарисово дърво, впило Корени в скалата и надвиснало над бездната, привлече вниманието ни. Бързоногия елен се приближи До него, за да провери възможно ли е да вържем някого от индианциге, който да се спусне надолу и да разузнае дали бихме могли да слезем и ние с багажа. Но едва индианецът разтърси жилавото стъбло на кипариса и от корените измъкна грамадното си туловище една анаконда (боаудушвач), изви се със съскане и се омота около тялото на жертвата си. В последния миг Бързоногия елен успя да вмъкне мачета между смъртоносните навивки, които стягаха тялото му, и извика, обезумял от страх. Мартин Ларсензвей, който беше най-близо до него, му се притече на помощ. В същия момент откъм пропастта се издигна друга анаконда, която вероятно е флиртувала с първата, и се хвърли върху норвежеца. Той замахна с мачета си и я разсече на две в момента, в който тя вече се увиваше около него. Спуснахме се и разсякохме другата, преди да беше смазала ребрата на индианеца. Отмалял, Бързоногия елен се отпусна безсилно на земята, като едва дишаше.