Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
Запалените газове се отразяваха далече от нас върху мастиленото небе и образуваха танцуващи фигури. Пламъкът се люшкаше като призрак в мрака. Положението стана ужасяващо. Наблизо продължаваше срутването. Чувствувахме, че се откъсваме и влачим към пропастта.
Вятърът се засили, после утихна. След малко върху нас се изля силен тропически дъжд, който освежи въздуха и угаси отровния пламък. Тежките задушливи газове, които идваха от юг, се замениха с чист въздух.
При последната светкавица видях как всички бяха затворили очите си и навели глави, очакваха края на света.
Часовникът показваше едва един часа след полунощ. Земетръсът продължаваше със слаби колебания като конвулсии. Тъмнината, като в рог, покриваше абсолютно всичко около нас и ние не можехме да определим от коя страна се намира пропастта. Задушливи газове се появиха отново, проникваха през носовете и гърлото и ни замайваха.
В недрата на планината изригна вулкан, който я разкъса. Епицентърът на земетръса беше някъде на юг, в масива на Дяволската планина. Някъде дълбоко ставаше наместване на пластове, съпроводено от силно търкане на пирити, което образуваше естествени карбиди. Запалени, те горяха или тлееха под земята и пропускаха през пукнатините газове.
Дълга безкрайна нощ! Докога щеше да продължава това търкане на пластовете, от което трепереше цялата скала, кога щеше да се съмне, за да видим къде изчезна река Чурун и какво ни оставаше да предприемем, за да се спасим, ако въобще имаше още някакъв шанс за спасяване?
Докъде достигаше пределът на нашата издръжливост? Отровните газове се кондензираха в гърлата ни като киселини и ни изгаряха, а водата на Чурун я нямаше, за да утолим страшната си жажда. Трябваше на всяка цена да промием гърлата си. Плюнката нагорчаваше и затрудняваше дишането. Сълзите ни станаха гъсти, щипеха и премрежваха очите.
Бяхме напълно изолирани от външния свят.
Лъчите на изгрева разгониха задушливите газове. Светлината на раждащия се ден разкри пред нас съвършено нов декор. Много неща бяха изчезнали или разместени. Трусовете отслабнаха и вече не ни застрашаваха. Долу пропастта не беше станала нито по-тясна, нито по-дълбока. Карао си течеше пак от юг на север. Нямаше ги само стадата диви коне и животни, които пасяха предния ден. Нашите индианци не приличаха на себе си. Като корабокрушенци те все още седяха на камъните и ни гледаха с невиждащи очи. Нямаше никакъв смисъл да им даваме обяснения, че беше станало обикновено, но много силно земетресение в Дяволската планина без участието на техните зли духове.
Катаклизмът беше откъснал от масива нашата скала и в новата пропаст беше пропаднала река Чурун. Това открихме, когато стигнахме до огромната двадесетметрова пукнатина. Тя се простираше на няколко километра дължина с посока от изток към запад, паралелно на главната ос на Сиера де Пакароима, и зееше дълбоко 30–40 метра. Река Чурун падаше от тая височина върху разрушението и изчезваше. Напуканият бряг, където стигнахме на запад, не гарантираше безопасно движение, затова се върнахме назад да търсим нов път, решени на всяка цена да се измъкнем от тая разкъсана земетръсна зона и да слезем в низината, където течеше река Карао.
Зашеметените индианци понесоха много тежко земетръса. Ние, белите, вървяхме смело напред, прескачахме дупките, а след нас индианците се влачеха безволно, опитваха страхливо скалата, преди да отпуснат цялата си тежест, придвижваха се бавно и предпазливо, като ни принуждаваха да губим ценно време. Преминахме страничните пукнатини и стигнахме края на голямата диаклаза, която се стесняваше. Хиляди дървета с пречупени върхове, изкоренени и повалени, препречваха пътя ни. Туктаме из малките пукнатини излизаше на тънки струи бял пушек и миришеше на опърлено. На други места се беше разляла черна рядка кал, дъхаща на сяра. Когато спирахме да разглеждаме тая кал или да си обясним как е станал земетръсът, ние срещахме уплашения поглед на индианците. На тях всичко станало им се струваше свръхестествено, причинено от зли духове.
Бързоногия елен загуби своя блясък на водач и измисли за оправдание да повтаря дали злите духове не са убили неговите близки. Това зарази останалите индианци, които по едно време решиха да хвърлят в пукнатината ламаринените сандъци и да ни напуснат. Само заплашването с пистолетите ги спря, но това ни застави да бъдем нащрек, когато нощувахме следната нощ върху опустошената скала. Не можеше да се мисли вече да оставяме индианците нощем да дежурят. За беда още няколко малки срутвания доведоха индианците до лудост. Денем и нощем те почнаха да бълнуват. Ние непрестанно бяхме около тях, готови всяка минута да употребим оръжие.