Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
Не оставаше нищо друго, освен да се примирим с положението и да си намерим някакво занимание из сухия дол. Там наносът не представляваше нещо интересно, защото беше остатък преди образуването на скъпоценната скала итаколомит, която се е образувала след неизвестен катаклизъм до изригването на подземния вулкан и пропадането на скалите, в резултат на което се е появила и пукнатината от север към юг. В нея пропадаше река Чурун и в нейния южен край се намираше скалата интаколомит.
След като изтече траурът на индианците, на седмия ден изхвърлихме всички излишни вещи от багажа и заслизахме по гигантските стъпала на сухото дере. На места дерето ставаше тясно и ние минавахме между две скали. Провирахме се през сравнително проходима, растителност. Спирахме да нощуваме, но виждахме само небето и звездите. Реката Чурун се появи отново във вид на грамадно езеро, без да се вижда откъде излиза.
Няколко километра обикаляхме по брега на това езеро, докато стигнахме до редовното корито на Чурун. По страхотен, широк над двеста метра наклон подобно на водопад водата се спускаше надолу. От двете страни скалите, надиплени, образуваха стъпала, закрити от ниска растителност.
Беше невъзможно да слезем. Нощта щеше да ни свари някъде по тия стъпала. Надолу не се виждаше къде свършват. Водата на Чурун подскачаше на вълни и изчезваше с грамадни скокове.
Индианците, наплашени, се възпротивиха. Мартин Ларсензвей се оплака, че чувствува умора. Иван Горилата и Игор Незнакомов захапаха по един нар, седнали на сухата скала. Пърси и Алън погледнаха скъсаните си обуща и предложиха да прекараме нощта тук. Наистина рисковано беше да се ходи със скъсани обуща. Но в същото състояние бяха и обущата на другите.
Преди да напуснем сухото дере, видяхме някъде в низината някакво селище. Но ето че вече трети ден слизахме и още нищо не срещнахме. Около езерото нямаше дори признак на човешки живот.
Как сме се движили по това омагьосано сухо дере — не мога да обясня. Приспособихме се да прекараме нощта между стъпалата. Запалихме само огън и скрити в чувалите за спане, наблюдавахме как всичко потъна в непрогледен мрак. Луната съвсем не ни помогна.
Надолу, където падаше река Чурун, се виждаше шеметна пропаст, която привличаше като магнит погледа и замайваше. Единствени прегради, пазещи ни от сгромолясване, бяха амфитеатрално разположените широки стъпала, образувани при нагъването на планинския масив. Околният гъсталак ни служеше да се улавяме за клоните и бавно да слизаме. Понякога дори се налагаше да се улавяме за ръце, за да може удобно да стъпваме от стъпало на стъпало. Едно невнимателно подхлъзване можеше да струва живота на мнозина от нас. Почти целият ден мина в това слизане.
Към четири часа следобед стигнахме до последното стъпало, широко към сто метра. Зад него се откри отвесна дълбочина, в чието дъно течеше друга голяма река, която идваше от югоизток. Нашата река Чурун отново изчезваше някъде под тая дълбочина.
Изникваше сложният и тревожен въпрос: сега накъде?
Това последно стъпало беше нещо като продължение на плато, което е пропаднало. Препятствието беше по-голямо от всичко, което можехме да си представим.
Имахме само четири въжета по двадесет метра, които нямаше да стигнат за нищо. Те нямаше да издържат четиридесет и седем души да се спуснат един след друг до първата площадка, чието съществуване само предполагахме. Дълбочината надминаваше петдесет метра.
Пърси и Алън загубиха съвсем настроението си, избухнаха в спорове с индианците, като че ли те бяха виновни за всички изненади на Дяволската планина.
Най-спокоен от всички беше Мартин Ларсензвей. Той запали лулата си, погледна надолу и поклати глава:
— Изглежда, че има още много да патим, преди да стигнем река Ориноко — засмя се той. — Който е измислил името на Дяволската планина, трябва да е знаел защо го е направил. На индиански се нарича „Ауян Тепюи“, което значи демон, нали? — обърна се той към Бързоногия елен.
Стигнахме точно до ръба. Наляво и надясно, докъдето можеше да се види, скалата преграждаше цялата долина. Махагонови, текови и други вековни дънери бяха артистично уплетени от горе до долу от лиани и бели паразити като паяжина и образуваха истинска стена, през която не можеше да премине дори вятърът да погали прекрасните орхидеи, надвесени като лампиони над пропастта. Огромни паяци, разположили се удобно в гнездата си, дебнеха да се хване в мрежите им някое пернато животинче, за да му изпият кръвта.