Аз, вещицата

— Мили боже — промърмори невярващо вампирът. — Май слуховете ще се окажат верни.

— Какви слухове? — попитах нетърпеливо.

— Вие си мислите, че тези… същества искат да прекарват времето си с мен? — Клермон кипеше от възмущение, но в гласа му като че ли имаше и изненада. — Невероятно.

Свалих дебелия пуловер. Погледът на Клермон се плъзна към шията ми, надолу по голите ми ръце чак до върховете на пръстите. Почувствах се странно, сякаш бях гола в обичайните си дрехи за гребане.

— Да — троснах му се аз. — Живяла съм в Оксфорд. Идвам тук всяка година. Единственото, което този път е различно, сте вие. Откакто се появихте предната вечер, вече съм изхвърлена от мястото си в библиотеката, зяпат ме непознати вампири и демони и ме плашат вещери, които през живота си не съм виждала.

Клермон леко вдигна ръце, сякаш се канеше да ме хване за раменете и да ме разтърси. Макар че не бях никак ниска с ръст от метър и седемдесет, той бе толкова висок, че трябваше да си изкривя врата, за да го погледна в очите. Тъй като си давах сметка колко по-едър и силен е от мен, отстъпих назад и скръстих ръце, като се опитах да се успокоя и да се държа като уверена жена с кариера.

— Те не се интересуват от мен, д-р Бишъп. Интересуват се от вас.

— Защо? Какво биха могли да искат от мен?

— Наистина ли нямате представа защо всички демони, вещици и вампири от Южна Англия ви преследват? — Долових известно неверие в гласа му, а и ме гледаше, сякаш ме виждаше за първи път.

— Не — отрекох, докато гледах как двама мъже пийват бира на близката маса. За мой късмет бяха потънали в разговор. — В Оксфорд не правя нищо друго, освен да чета в библиотеката, да греба по реката и да се готвя за конференцията. Не вдигам шум около себе си. Винаги е било така. Няма причина тези същества да ми обръщат толкова много внимание.

— Помисли, Даяна — настоя Клермон. Когато ми заговори на „ти“, през мен премина емоция, която не беше страх. — Какво четеше?

Клепачите му се спуснаха над странните очи, но не и преди да забележа жадния му поглед.

Лелите ми ме предупредиха, че Матю Клермон иска нещо от мен. Оказаха се прави.

Той отново втренчи в мен неестествените си черни, обградени със сиво очи.

— Преследват те, защото смятат, че си намерила нещо, изгубено преди много години — каза той неохотно. — Искат си го обратно и мислят, че ти ще им го дадеш.

Припомних си кои ръкописи съм чела през последните няколко дни. Сърцето ми се сви. Имаше само един вероятен кандидат за подобно внимание.

— Щом не са ви приятели, откъде знаете какво искат от мен?

— Чувам разни неща, д-р Бишъп. Имам добър слух — отбеляза той спокойно, като се върна към характерната си насмешлива любезност. — Освен това съм доста наблюдателен. На концерт в неделя вечерта две вещици говореха за някаква американка — тяхна посестрима — която намерила в библиотеката на Бодли книга, смятана за изгубена. Оттогава започнах да забелязвам много нови лица в Оксфорд, а това ме прави неспокоен.

— Мабон е. Празникът обяснява присъствието на вещиците в Оксфорд. — Опитах се да звуча спокойно като него, въпреки че той не бе отговорил на последния ми въпрос.

Клермон се усмихна саркастично и поклати глава:

— Не, не е заради равноденствието. А заради ръкописа.

— Какво знаете за Ашмол? — попитах тихо.

— По-малко от вас — каза Клермон, като присви очи, докато не се превърнаха в две цепки. Така още повече заприлича на голям хищен звяр. — Никога не съм виждал тома. Вие го държахте в ръцете си. Къде е той сега, д-р Бишъп? Нали не сте проявили глупостта да го оставите в жилището си?

Бях като ударена от гръм.

— Мислите, че съм го откраднала? От Бодлианската библиотека? Как си позволявате дори да предполагате такова нещо?

— Не беше у вас в понеделник вечерта — изтъкна той. — А и днес не бе на бюрото ви.

— Наистина сте наблюдателен — отбелязах язвително. — Щом сте видели всичко това от мястото, на което седяхте. Върнах книгата в петък, щом искате да знаете. — Хрумна ми със закъснение, че може да е ровил в нещата на бюрото ми. — Какво му е толкова специалното на този ръкопис, та ви кара да проучвате работата на колега?

Той премигна леко, но триумфът ми, че съм го хванала да върши нещо толкова нередно, бе помрачен от страх, че вампирът ме следва толкова отблизо.

— Просто любопитство — каза той и оголи зъби. Сара не ме бе подвела, вампирите нямаха дълги кучешки резци.