Чародейката

врата нагоре имаха глави на чакали със заострени уши. Ръцете им също бяха

човешки, макар че завършваха със закривени нокти, а краката им представляваха

кучешки лапи. Някои имаха рунтави опашки, подаващи се изпод броните им, и

повечето носеха вплетени в козината си малки зелено-златни скарабеи или нещо,

което приличаше на черупки от морски охлюви.

– Мисля, че е насам – каза Вирджиния и посочи с флейтата си към една гигантска

кръгла сграда, на чийто шпил се вееше тясно знаме с нарисувано на него око.

Изглеждаше сякаш окото им намига. Външните стени бяха без прозорци,

облицовани със злато и украсени със съзвездия от скъпоценни камъни. Сградата

бе защитена с тесен ров, пълен с бълбукаща тревистозелена течност, а от двете

страни на подвижния мост стояха двама огромни анпу албиноси с копия, по-високи

от самите тях.

Вирджиния се усмихна на създанията и завъртя флейтата си, оставяйки във

въздуха трепкаща нота. Анпу пуснаха копията, свалиха моста, а после се обърнаха

и изтичаха на четири крака към ниска колибка, скрита сред растителността.

Кървавочервените им очи изгледаха безсмъртната с нещо като страхопочитание,

докато минаваше покрай тях.

– По-добре да се боят от теб, отколкото да те обичат – рече весело Вирджиния. –

Мисля, че Макиавели го беше казал.

Глава 13

– Леле, човече, никога, ама никога вече няма да ям месо. – Били Хлапето се

извърна, за да не гледа как ранената Хел разкъсва трупа на огромния глиган.

– Хората не са създадени да бъдат вегетарианци – изфъфли Хел. Лицето и

зъбите £ бяха потъмнели от кръв.

– Ти не си човек – отбеляза Били, като продължаваше да гледа на другата

страна.

– Полезно е за мен. Ще възстанови аурата ми. Ще ми помогне да се изцеря. – Чу

се пращене като от чупещо се дърво, последван от звук на смучене.

Били вдигна очи към Макиавели.

– В никакъв случай не ми казвай какво прави тя в момента.

Италианският безсмъртен поклати глава.

– Има добър апетит, признавам £ го – каза той и добави с лукава усмивка: – А

костният мозък е особено хранителен!

Били се отдалечи от вонята на убития глиган и задиша дълбоко хладния нощен

въздух. Бе започнала да се събира гъста мъгла, която пълзеше по стените на

затвора като дим, а температурата падаше бързо.

– Не мислех, че ще си толкова гнуслив – рече Макиавели, като дойде при него. –

Смятах те за велик американски герой, безстрашен и смел.

Били извъртя очи.

– Гледал си прекалено много филми за мен. Винаги съм бил на мнение, че трябва

да ми плащат процент. Не изглежда честно да използват името ми, без да ми дават

нищо в замяна.

– Били, предполага се, че си мъртъв.

– Знам. – Зад него се раздаде някакво пльокане, той подскочи и притисна устата

си с ръце. – Не съм гнуслив. – Всяка дума на Били излизаше като облаче пара от

устата му. – Ловувал съм бизони, заклал съм немалко говеда, както и пилета, и