Чародейката

кървавочервени.

– Анпу – прошепна Софи.

Вирджиния спря на края на моста.

– А на какво ме научи цивилизацията? – продължи безсмъртната. – Разбрах, че тя

управлява чрез създаване на класи и разделяне на хората, като прави някои по-

добри от други.

– Не е ли било винаги така? – попита Джош. – Всяка цивилизация се дели...

– Не всяка – сопна се Вирджиния. – Само така наречените напреднали. – Тя стъпи

на моста и анпу заеха позиции в другия му край.

Единият от тях бе по-едър от останалите. Носеше черна броня, полирана до

огледален блясък. Той пристъпи напред и протегна дясната си ръка. На тримата

човеци им трябваше миг, за да осъзнаят, че създанието всъщност не носи метална

ръкавица, а ръката му е заместена от механизъм от метал и зъбни колелца. В

лявата му длан хлабаво висеше един копеш.

– А тук имаме тази велика цивилизация на Дану Талис – продължи горчиво

Вирджиния, – управлявана от група безсмъртни Велики древни и Древни... и какво

откриваме? – Без да чака отговор, продължи: – Откриваме, че няма никаква

разлика. Бедните живеят зад външните канали, а богатите – на сигурно място във

вътрешните кръгове, пазени от мостове, които се охраняват от кучеглави

чудовища. Бедните дори не могат да вървят по тези улици. Като че ли са павирани

със злато.

– Всъщност мисля, че са – промърмори Джош. Плочите и паветата от другата

страна на канала блестяха с течна златна светлина.

Вирджиния Деър не му обърна внимание. Тръгна по средата на моста и всички

пазачи извадиха закривените си саби.

– Нима е чудно, че светът, в който живеехме, е толкова объркан? – Тя разпери

широко ръце. – Ето откъде идва всичко. Човеците са моделирали не само сградите

си по подобие на това място. Човешкият свят е бил обречен от самото начало.

Когато получа собствен свят, който да управлявам, нещата в него ще бъдат много

по-различни, гарантирам ви.

– Те имат саби, Вирджиния – обади се Джош.

– Така е – отвърна тя нехайно.

Отляво и отдясно покрай канала тичаха пазачи, за да окажат подкрепа на онези,

които вече бяха заели позиция на моста.

– И колко пазачи са нужни, за да защитят безценните златни улици от една жена и

двама тийнейджъри? – попита Вирджиния.

Джош ги преброи бързо.

– Трийсет.

– Трийсет и двама – поправи го Софи.

Вирджиния бе стигнала до средата на моста. Анпу се бяха разгърнали, с извадени

оръжия. Муцуните им зееха, разкривайки острите им зъби, и изглеждаше сякаш

тварите се хилят. Водачът им почука с копеша си по металния си нокът. Отекна

звън като на камбана.

Вирджиния продължи да върви право напред.

– А знаете ли кое презирам повече от всичко? – тросна се тя. – Побойниците. И

най-вече побойниците, които си мислят, че една гъзарска сабя и комплект доспехи

ги правят неуязвими. – Безсмъртната бръкна под развятата си бяла роба и свали

флейтата от гърба си. Изтръска я от платнения £ калъф и я допря до устните си.