Скритият оазис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-106-1
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Скритият оазис». Краткое содержание книги:
Египет, 2153 г. преди Христа
Осем свещеници се отправят през Западната пустиня под прикритието на нощта. Носят със себе си загадъчен предмет, увит в плат. След четири седмици, вече достигнали целта си, те хладнокръвно си прерязват гърлата.
Албания, 1986 г.
Един самолет излита от отдалечено летище и се отправя към Судан. На борда му е качен товар, който завинаги ще промени Близкия изток. Някъде над пустинята Сахара самолетът изчезва…
Западната пустиня, в наши дни
Група бедуини откриват мумифициран труп, заровен наполовина в дюните. В чантата до него има лента от фотоапарат и миниатюрен глинен обелиск, изписан с любопитни йероглифи…
Една удавена от вековете легенда.
Ужасяваща мистерия.
Буреносно състезание с времето.
Е, доказателствата бяха доста насилени, така че когато Флин ги обсъди с Багнолд, възрастният изследовател ги прие доста скептично. „Сходството на имената почти сигурно е съвпадение, разсъждаваше Багнолд — в имената на всички оазиси има птици, — а старинната архитектура и символите най-вероятно се дължат на това, че авторът на Китаб просто е преписал неща, видени в храмовете в долината на Нил, които той навярно е познавал добре.
И разбира се, оставаше явният проблем как — дори Зерзура да е съществувал и да е едно и също със Скрития оазис — авторът на Китаб се е добрал до тия данни. Та нали оазисът би трябвало да е скрит?“
Любопитно, но самият Багнолд беше дал нещо като отговор. Отдавна се говорело, сподели той с Флин, че някои пустинни племена знаят къде се намира Зерзура. Имало бедуини, които се били натъквали на мястото случайно, но пазели в тайна местонахождението му. Самият той мислел всичко това за празни измислици, но ако Флин търсел някакво обяснение, това, според Багнолд, било най-правдоподобното: самият автор на Китаб бил чувал от втора, трета и четвърта ръка разказа на бедуин, който действително е бил там.
— Това е забележителен разказ — беше продължил Багнолд. — Трябва обаче много да внимаваш. Не са един и двама хората, които са загубили разсъдъка си покрай търсенето на Зерзура. Не преставай да се интересуваш от легендата. Но не я оставяй да се превърне в мания.
И Флин не го беше направил. Поне в началото. Беше продължил да проучва въпроса, да изравя всички налични данни, но това си остана повече хоби, занимателна странична работа покрай основните му интереси. А когато завърши доктората си, египтологията, Зерзура и Скритият оазис останаха доста встрани от интересите му.
Чак когато целият му живот се обърка и той се върна в Египет и започна да работи по Пясъчния огън, отново се заинтересува от загадката и прегледа всички материали пак. Едва тогава въпросът наистина го облада, превърна се в идея фикс, в нещо, граничещо с мания.
Сигурен беше, че е истински, чувстваше го. Въпреки съветите на Багнолд и стотици други запознати с проблема уехат сещат, или както и да се наричаше, беше там, в Гилф Кебир. А той не можеше да го намери. По дяволите, не можеше да го намери! Колкото и усилия да полагаше.
Загледа се в копието пред себе си, намръщи се и стисна зъби. После вдигна глава към стенния часовник.
— Майната му! — изруга и скочи на крака. Оставаха само петнайсет минути до началото на лекцията му за напреднали по йероглифика. Сложи рисунката на мястото й, затвори лаптопа и побягна навън. Толкова бързаше, че не забеляза човека пред витрината на съседната закусвалня. Възпълен мъж, който бършеше лицето си с носна кърпичка и отпиваше от кутия кола-кола.
10.
„Централна болница Ал-Дакла“, гласеше надписът върху покрива на сградата, разположена на централния път през Мут — модерна двуетажна постройка, заобиколена от палми и измазана в зелено-бяло като повечето къщи в града. Влязоха и Захир размени няколко думи с дежурната сестра. Тя им посочи редица пластмасови столове и се обади по телефона.
Изминаха десет минути, през които покрай тях във фоайето се движеха хора, а някъде отгоре долиташе тиха музика. После се приближи оплешивяващ мъж на средна възраст с бяла престилка.
— Госпожица Ханън?
Фрея и Захир се изправиха.
— Доктор Мохамед Рашид — представи се човекът и стисна ръката й. — Извинете, че се забавих.
Английският му беше съвършен, със слаб американски носов призвук. Измърмори нещо в ухото на Захир и той кимна и отново седна. Рашид помоли Фрея да го последва и я поведе по коридор в задната част на сградата. По пътя обясни, че са лекували Алекс през последните й няколко месеца.
— Страдаше от онова, което наричаме вариант на Малбург — започна той със състрадателния, но все пак дистанциран тон, който лекарите използват при описание на фаталните болести. — Това е рядка форма на множествената склероза, при която болестта се развива изключително бързо. Поставиха й диагнозата само преди девет месеца, но накрая вече можеше да движи единствено дясната си ръка.
Фрея вървеше до него, но почти не го чуваше. Колкото повече се приближаваха към Алекс, толкова по-малко й се вярваше, че всичко това се случва наистина.
— … по-лесно за нея в Кайро, отколкото да се върне в Щатите — продължаваше Рашид. — Пък и тук се чувстваше съвсем у дома си; ние правехме всичко възможно, за да й е по-добре. Захир се отнасяше много добре с нея.