Повелителка на реките

— Милорд.

— Добро утро, съпруго моя! — казва той с усмивка. — Спахте ли добре?

— Да — казвам. — Мисля, че и вие спахте добре?

— Хърках ли? — пита той развеселено.

— Малко.

— Обзалагам се, че не е било малко. Като гръмотевична буря ли беше?

— Ами да.

Той се ухилва:

— Ще свикнете. Ан казваше, че било като да живееш край морето. Свикваш с шума. Тогава те събужда тишината.

Примигвам, когато споменава мнението на предшественичката ми.

Той заобикаля до моята страна на леглото и сяда тежко върху краката ми.

— Ах, извини ме.

Отмествам се, за да не му преча, и той сяда отново.

— Жакета, аз съм доста по-стар от теб. Трябва да ти кажа, че няма да съм в състояние да те даря със син, нито изобщо с дете. Съжалявам за това.

Поемам си леко дъх и чакам да разбера какво ужасно нещо ще изрече след това. Мислех, че се е оженил за мен, за да се сдобие с наследник. Защо иначе един мъж би искал млада невеста? Той отговаря на този въпрос начаса, още преди да е изречен.

— Нито пък ще ти отнема девствеността — казва тихо. — Първо, аз съм лишен от мъжка сила и затова не мога да го направя лесно; второ, не искам да го правя с теб.

Ръката ми стиска здраво нощницата на гърлото ми. Майка ми ще бъде ужасена, когато научи за това. Ще си навлека толкова много неприятности с баща си!

— Много съжалявам, милорд. Значи не ме харесвате?

Той се изсмива кратко.

— Кой мъж би могъл да не те хареса? Ти си най-изисканото момиче във Франция, избрах те заради красотата и младостта ти — но и заради нещо друго. Имам за теб по-добра задача от това да споделяш леглото ми. Мога да имам всяко момиче във Франция. Вярвам обаче, че ти си годна да направиш нещо повече. Нима не знаеш?

Неразбиращо поклащам глава.

— Мадмоазел каза, че имаш дарба — казва той тихо.

— Пралеля ми ли?

— Да. Казала на чичо ти, че притежаваш дарбата на семейството си, казала, че имаш Зрението. А той го каза на мен.

Замълчавам за миг.

— Не знам.

— Казала, че според нея може и да го имаш. Казала, че е говорила с теб. Чичо ти ми разказа, че те е обучавала, че ти е оставила книгите си, гривната си с талисмани за пророкуване. Че чуваш пеене.

— Казал ви е това?

— Да, и предполагам, че тя ти е оставила нещата си, защото е мислела, че имаш силите да ги използваш.

— Милорд…

— Това не е клопка, Жакета. Не те подмамвам, за да направиш признания.

„Подмамихте Жана“, помислям си.

— Работя за краля си и за своята страна, близо сме до откриването, дай Боже, на еликсира, който пропъжда смъртта и създава философския камък.

— Философския камък ли?

— Жакета, мисля, че сме много близо до откриването на начина за превръщане на желязо в злато. Много сме близо. А после…

Чакам.

— Тогава ще имам достатъчно пари да платя на войската си, за да се пребори за всеки град във Франция. Тогава управлението на Англия може да донесе мир по всичките ни земи. Тогава моят племенник ще може да седи сигурно на престола си, а бедните хора в Англия ще могат да работят за поминъка си, без данъците да ги докарват до нищета. Това ще бъде нов свят, Жакета. Ние ще го владеем. Ще плащаме за всичко със злато, което ще можем да правим в Лондон. Няма да бъдем принудени да копаем за злато в Корнуол или да пресяваме златен пясък в Уелс. Ще имаме страна, по-богата, отколкото в която и да било мечта. И мисля, че само няколко месеца ме делят от откриването му.