Повелителка на реките

Чичо ми Луи влиза, облечен в епископския си филон и митрата, като люлее кадилница, и обикаля из цялата стая, благославя всеки ъгъл и пожелава щастие, богатство, и преди всичко плодовитост на този важен съюз между Англия и графство Люксембург. „Амин“, изричам аз, „амин“, но той сякаш няма никакво намерение да спре, а после, от залата отдолу, се разнася силен тътен на мъжки гласове, смях, мощно изсвирване на тръби и биене на барабани, и тогава въвеждат в стаята ми моя жених, стария херцог.

Вдигнали са го на височината на раменете си, крещейки: „Ура! Ура!“, и го пускат да стъпи точно пред вратата ми, така че да може да влезе и всички те да могат да нахлуят вътре след него. Стотици остават в стаите отвън, като изпружват шии да видят, и крещят на други да минат по-напред. Шутът влиза весело, размахвайки надут свински мехур, като побутва леглото и заявява, че то трябва да е меко, защото херцогът ще се приземи тежко. При тези думи избухва гръмък смях, който се понася от стаята към покоите отвъд нея и дори надолу до залата, докато хората повтарят шегата. После шутът нарежда на момичетата да стъкнат огъня, за да поддържат леглото топло, и да долеят сватбен ейл, защото херцогът може да прежаднее, а после може да му се наложи да стане през нощта. „Да стане през нощта!“, повтаря той, и всички се смеят.

Тръбите изсвирват призивно, оглушително в спалнята, и баща ми казва: „Е, ние ще ги оставим! Бог да ги благослови и лека нощ!“ Майка ми ме целува по челото, а всичките ѝ дами и половината гости също ме целуват. После майка ми ме отвежда до леглото и ми помага да се настаня в него. Седя там, подпряна на възглавниците като издялана кукла. От другата страна херцогът смъква халата си, а неговият оръженосец отмята завивките назад и помага на господаря си да се намести в леглото. Оръженосецът държи очите си сведени и не ме поглежда, а аз стоя неподвижна — една вдървена малка кукла, здраво стиснала с една ръка яката на нощницата под брадичката си.

Седим изпънати като струни, един до друг, докато всички се смеят, ликуват и ни отправят благопожелания, а после баща ми и чичо ми повеждат и почти избутват гуляйджиите от стаята, затварят вратата и ние оставаме сами, но все още ги чуваме как слизат с песни по стълбите обратно към залата и крещят да им донесат още пиене, за да вдигнат наздравица за щастливата двойка и да отпразнуват раждането на бъдещото бебе, което, ако е рекъл Бог, ще бъде създадено още тази нощ.

— Добре ли си, Жакета? — пита ме херцогът, когато стаята бавно утихва, а пламъчетата на свещите престават да трептят сега, когато вратите са затворени.

— Добре съм, милорд — казвам. Сърцето ми бие толкова шумно, та си казвам, че той сигурно го чува. Повече от всичко останало болезнено си давам сметка, че нямам представа какво трябва да правя, или какво може да поиска той от мен.