Стая
- Автор: Донахю Ема
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ралица Кариева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Стая». Краткое содержание книги:
— Какво значи „по принцип“?
— Много деца.
Опитвам се да ги видя, многото, как си играят заедно.
— Истински човекове ли?
Мам не отговаря една минута, после:
— Мда — но много тихо. Значи всичко, което каза, е вярно.
Белезите са си още на шията й, чудя се дали някога ще изчезнат.
През нощта светка, това ме буди в Креватчо. Лампа светната, броя до пет. Лампа изгасната, броя едно. Лампа светната, броя до две. Лампа изгасната, броя две. Издавам едно пъшкане.
— Само още малко. — Продължава да зяпа Прозорче, което е напълно черно.
До Врата няма торба с боклук, това означава, че сигурно е бил тук, докато съм спял.
— Моля те, Мам.
— Още една минутка.
— Боли ми очите.
Тя се привежда над Креватчо и ме целува до устата, издърпва Юрганчо върху лицето ми. Светлината пак блести, ама по-тъмно.
След малко се връща в Креватчо и ми дава да бозна малко, за да заспя.
В събота Мам ми прави три плитки за по-различно, много е странно. Въртя лице, за да си го удрям в тях.
Тази сутрин не гледам Анимационната планета. Избирам малко от градинарската, за фитнеса и новините, а за всичко, което виждам, питам: „Мам, това истинско ли е?“, а тя казва: „Аха“, освен за едно нещо в един филм с върколаци и жена, която се пръсва като балон, което било просто специални ефекти, това означава рисуване на компютър.
Обедът е консерва нахут с къри, а също и ориз.
Иска ми се да правя суперсилно Викане, но не може през уикенда.
По-голямата част от следобеда играем на Плетеница. Можем да правим Свещи и Каре, и Ясла, и Игли за плетене, упражняваме се и за Скорпион, само че пръстите на Мам накрая все се оплитат.
Вечерята е минипици, по една на всеки плюс една да си разделим. После гледаме Планета, където човекове носят много накъдрени дрехи и огромни бели коси. Мам казва, че са истински, но се преструват на човекове, които са умрели преди стотици години. Нещо като игра, но не ми звучи много забавно.
Тя изключва Телевизор и подушва във въздуха.
— Още ми мирише на къри от обеда.
— И на мен.
— Беше вкусно, но миризмата е гадна, като престои.
— Моето беше гадно и на вкус — осведомявам я аз.
Тя се смее. Белезите на шията й стават по-малки, зеленикави са и жълтеникави.
— Може ли приказка?
— Коя?
— Някоя, която не си ми разказвала преди.
Мам ми се усмихва.
— Мисля, че вече знаеш всичко, което знам и аз. „Граф Монте Кристо“?
— Нея съм я чувал милион пъти.
— „Гълиджак в страната на лилипутите?“
— Милиарди.
— „Нелсън на остров Робен“?
— „И тогава той излязъл след двайсет и седем години и се превърнал в правителството“.
— „Златокоска“?
— Много страшна.
— Мечките просто реват срещу нея — казва Мам.
— Въпреки това.
— „Принцеса Даяна“?
— … е трябвало да си сложи колана.
— Виждаш ли, знаеш ги всичките — изпъшква Мам. — Чакай малко, има една за русалка…
— „Малката русалка“.
— Не, друга. Тази русалка си седяла една вечер на скалите и си решела косата, когато изведнъж един рибар се промъкнал и я хванал в мрежата си.
— За да я изпържи за вечеря?
— Не, не, занесъл я със себе си в колибата си и тя трябвало да се омъжи за него. Той и отнел вълшебния гребен, за да не можела никога да се върне в морето. И така, след това русалката родила дете…
— Наречено ДжакърДжак — казвам й.
— Точно така. Само че винаги когато рибарят излизал да лови риба, тя се грижела за колибата и един ден намерила къде е скрил вълшебния гребен…
— Ха-ха.
— И изтичала при скалите, и се гмурнала в морето.
— Не.
Мам ме поглежда внимателно.
— Не ти ли харесва приказката?
— Не би трябвало да си отиде.
— Няма нищо. — Тя махва сълзата от окото ми с пръст. — Забравих да ти кажа, че, разбира се, е взела и детето си, ДжакърДжак, със себе си, той бил вплетен в косата й. А когато рибарят се върнал, колибата била празна и той никога повече не ги видял.
— Той удавя ли се?
— Рибарят ли?
— Не, ДжакърДжак, под водата.
— О, не се тревожи, той е наполовина русалка, нали помниш? Може да диша и въздух, и вода. — Отива да погледне Часовник, 08:27.