Човекът със сините кръгове

— Знам.

Адамсберг изглеждаше притеснен сам от себе си, очите му бягаха към сънища или кошмари, в които Матилд не можеше да го последва.

— Елате — каза тя. — Отиваме на „Сен Жорж“. Ако имаме късмет да го видим, ще разберете защо го защитавам.

— И защо всъщност? — тъжно се усмихна Адамсберг и стана. — Не може да е съвсем лош, понеже ви е махнал с ръка?

Гледаше я с килната настрани глава, с неопределимо усукани устни и беше толкова прекрасен, че Матилд отново почувства — с този мъж животът щеше да е малко по-лек. На Шарл трябваше да се преправят очите, на Клеманс — зъбите, а на Адамсберг — всяко божие нещо по лицето. Било защото е накриво, било защото е прекалено дребно, било защото е прекалено едро. Само че Матилд би забранила да се пипа каквото и да е.

— Твърде хубав сте, Адамсберг — каза тя. — Трябвало е да станете не ченге, а курва.

— Но аз съм и курва, госпожо Форестие. Като вас.

— Значи затова ми харесвате. Но това няма да ми попречи да ви докажа, че моята интуиция за човека с кръговете не отстъпва на вашата. Внимавайте, Адамсберг, тази вечер няма да го закачате, не и в мое присъствие, обещали сте ми.

— Обещал съм, нищо няма да закачам — отвърна Адамсберг.

И си помисли, че ще се опита да не закача и Кристиан, която го чакаше гола в леглото му. Но на голо момиче не се отказва. Права беше Клеманс — имаше нещо не съвсем наред тази вечер. Впрочем у Клеманс също имаше нещо не съвсем наред. Колкото до Шарл Рейер, при него бе не просто не наред, ами пълно безредие и крещящ вътрешен хаос.

Когато се върнаха в голямата стая с аквариума, за да си вземе Матилд палтото, Шарл продължаваше да говори на Клеманс, която го слушаше със съсредоточено внимание и дърпаше от цигарата си като ученичка. Шарл тъкмо казваше:

— Баба ми умряла една вечер, след като преяла с меденки. Но истинската семейна драма настъпила на другия ден, когато заварили татко на масата да дояжда меденките.

— Хубаво — каза Клеманс. — Обаче какво да пиша на онзи шейсет и шест годишния?

— Лека нощ, пиленца — подхвърли Матилд пътьом.

Матилд вече се бе впуснала в действие, тичешком взе стълбището, после се понесе към „Сен Жорж“. Адамсберг обаче не умееше да бърза.

— Сен Жорж — подвикна му Матилд, докато се оглеждаше за такси — не беше ли убил ламята?

— Не знам — отвърна Адамсберг.

Спряха едно такси, което ги остави на „Сен Жорж“ в десет и пет.

— Чудесно — каза Матилд, — не сме закъснели.

В единайсет и половина човека със сините кръгове все още го нямаше никакъв. В краката на Адамсберг и Матилд се издигаше купчина фасове.

— Лош знак — каза Матилд. — Няма да дойде.

— Заподозрял е нещо — предположи Адамсберг.