Ще си останем приятели, нали [calibre 2.35.0]

зад тила й, а лявата — върху коляното й. А по сле тя се отд ръпна и се усмихна.

— Това се казва изненад а! — отбелязах.

— Над явам се, че ти е харесала.

— И още как! — Ухилих се и я прид ърпах обратно към себе си. Започнах д а обсипвам с

целувки устните и врата й и по ед но време прошепнах: — Ухаеш на слънце!

— Ти също — кимна тя, а по сле наклони замечтано глава. Тъкмо се канех д а я запитам за

какво си мисли в този момент, когато тя свед е очи и промърмори: — Трябва д а тръгвам. Баща

ми ще д ойд е д а ме вземе в шест и половина. Искаш ли д а те откараме у д ома?

— Окей. — Бях разочарован, че не разполагаме с повече време, а и изобщо не изгарях от

нетърпение д а се запознавам с бащата на Саша. Тръгнахме бавно обратно към плажа, а когато

стигнахме паркинга, на мен внезапно ми хрумна гениална мисъл: — Дай ми телефона си! Ще

ти се обад я!

— Нямам химикал — прошепна тя и оглед а паркинга. Очите й спряха върху ед ин

сребрист д од ж „Дуранго“. Мъжът зад волана на колата я глед аше изпитателно. Саша

примигна, обърна се към мен и попита: — Можеш ли д а го запомниш?

Изрецитира телефонния си номер, а аз го повторих, запечатвайки всяка цифра в главата

си. По сле тръгнахме по слушно към колата на баща й — засега не съвсем приятели, не съвсем

гад жета, не съвсем каквото и д а било. Про сто д вама д уши, които по ед на случайно ст са си

разменили целувки край езерото в горещ юлски д ен.

Шест

Заварих мама в кухнята д а похапва гръцка салата, с крака, вд игнати на съсед ния стол, и

вестник, разстлан на масата пред нея. Когато влязох, тя вд игна очи, о стави вилицата си, сгъна

вестника и изрече:

— Никълъс! Мислех, че ще о станеш д а преспиш у Нейтън. В хлад илника има салата и

хляб, ако искаш.

— Може би по-късно — казах. По сле обясних, че ид вам д иректно от плажа и в момента

все още ми е твърд е горещо, за д а ям.

— До ста си загорял — отбеляза тя, като оглед а лицето ми. — Трябва д а внимаваш със

слънцето! Имаш кожата на баща си. Той винаги изгаряше бързо. — Винаги говореше така за

баща ми, сякаш той беше някакъв д алечен, ряд ко вижд ан род нина — което, може би, си беше

отчасти точно така. — Обад и се Дани. Пред и не повече от д есетина минути. Пита къд е си. —

Мама взе отново вилицата си, набод е ед на голяма черна маслина и д обави: — Трябва д а я

поканиш някой път. Добре е д а ме запознаеш с гад жето си.

— Тя не ми е гад же — изрекох нехайно и забарабаних с пръсти по барплота, сякаш

наистина го мисля. — Про сто сме приятели. — Май напо след ък го повтарям д о ста често.

Мама се смръщи и пъхна поред ната маслина в устата си. Откакто татко ни напусна, през

лятото яд яхме обикновено само това — студ ени салати и нарязано студ ено месо. Мама

твърд еше, че не можела д а понася тежки ястия в горещините.

— Вече нищо не ми казваш! — оплака се тя. — А пред и беше толкова отворено

момченце! Сега трябва д а ти изтръгвам всяка д ума с ченгел от устата!