Бъдеще [bg]

- Колко глупаво - изрича с композитен глас Ерих Шрайер. - Колко глупаво. Колко глупаво.

Издраскана грамофонна плоча, подскачаща игла, безкрайно повторение. Елен.

Ти се оказа по-силна от майка ми. Ти разчупи кехлибарения къс отвътре. Разби го и избяга. Избяга там, където Ерих Шрайер няма да може да те върне.

- Тя ме остави сам - изрича той. - Сам.

Шумолене, а не глас. Шум, а не глас.

- Теб те е страх - изведнъж разбирам аз. - Ти също се боиш от вечността. Боиш се да не останеш сам - завинаги.

- Глупости! - крещи той. - Безсмислици!

И прекъсва връзката.

Елен не е готова за вечността. Ерих не е готов за вечността. Ян не е готов за вечността.

Горката Елен. Горката храбра Елен.

Опустошение.

Вътре в мен няма нищо: няма сили, няма кости, няма месо, няма с какво да устоявам. Аз дори не съм чучело, натъпкано с пълнеж, дори не съм кожа върху изкуствен скелет, аз съм празен така, както е празна обвивката на нарисуваните триизмерни модели.

Моята малка Ана плаче безшумно: отново е огладняла. Останало ми е още мляко, съвсем мъничко - това, което съм запазил, откъсвайки я от биберона. Вадя от джоба си бутилчицата, свалям със зъби капака, поднасям биберона, тя го всмуква с устните си, мляска, предвкусвайки. Прави глътка, настръхва, извърта се. Подушвам биберона - млякото е прокиснало.

Нямам с какво да я храня.

Това е краят. Времето ми е изтекло.

Ерих Шрайер се обажда.

- Е, какво? - изрича той твърдо, строго. - Какво реши, Ян?

- Тя нищо ли не остави? - питам го аз. - Бележка?

- Не искам да говоря за тази кучка - отсича Шрайер. - Тя ме предаде. Мислеше, че така ще ми докара неприятности. Че ще ми даде някакъв урок. Но знаеш ли какво? Тя няма да ме повлече подир себе си. Не чувствам почти нищо, Ян. Аз най-накрая съм надраснал това.

Кимам му.

- Най-накрая си станал достоен за безсмъртието?

- Време е да решиш, Ян. Време е и ти да решиш. Какво си забравил там, на гарата? Нали не мислиш, че ще можеш да избягаш? И какво ще промени бягството ти? Стига вече. И без това бях твърде търпелив с теб.

- Какъв избор имам? Ти нали си решил всичко вместо мен? Твоите хора се мъкнат подире ми през целия ден. Ти въпреки всичко няма да ми дадеш да си тръгна. Вкопчил си се в мен като в Елен, като в майка ми. Какво ще стане, ако ти кажа „не“?

Питам го просто така. На Ерих Шрайер не може да се каже „не“ и това ми е много добре известно.

В тълпата като двайсет и пети кадър се мярка зашито лице с пластмасови очи; всеки момент ще ни открият пак.

Време е да се прощаваме, мъничка Ана.

Вече не споря с Ерих Шрайер. Просто прекъсвам връзката и набирам уговорения ай-ди. Никой не отговаря, но така и трябва да бъде. След секунда получавам съобщение: „48“.

- Не можеш да избягаш, Ян. - Комуникаторът ми се включва сам. Той, както и самия аз, принадлежи на Шрайер. - Колко пъти вече се опита, а? Няма да можеш. Сега няма и къде. Няма кой да ви крие повече. Ти си мой, Ян. Просто искам сам да разбереш това. Искам ти също да надраснеш човека. Вечността, Ян! Аз ти дарявам вечност, младост, безсмъртие, а в замяна искам само...