Бъдеще [bg]

- Млъкни - казвам аз. - Млъкни, кучко.

Притискам я към себе си по-силно. Силно-силно...

А после отиваме там, където по-рано е бил град Страсбург. Има още нещо, което трябва да направя, докато сме заедно.

Не съм спал едно денонощие освен онази кратка дрямка по пътя към Беатрис, когато се срещнах с майка си. Но съня го няма. Седя, прегърнат с нея, фъфля някакви безсмислици, на нея й харесва, отново ми подават милостиня или съскат в гърба ми, че нямам право да нося деца в обществения транспорт, но на мен вече ми е все едно.

Докато се добера до кулата „Левиатан“, една четвърт от срока, даден ми от Шрайер, вече е изтекъл. Излизам и срещу лицето ми се изправят камери и някой тупурка подире ми, шепне нещо в радиопредавателя си, в тълпата има маскирани, Ерих Шрайер барабани с пръсти по бюрото си в кабинета, заобиколено от празно пространство.

Спускам се на нулевото равнище.

Хлопвам дървената врата на входа, скачам по паважа. Огледално черното небе над Страсбург е все така изключено, сляпо и глухо. Вечна нощ - колкото по-ярко светят червените фенери, толкова по-уютна е светлината в прозорчетата на къщичките курабийки. Но дори и тук да цареше пълен мрак, пак бих открил пътя към „Либфрауенмюнстер“ за миг - опипом.

Катедралата на Страсбургската богородица се извисява над целия квартал като Гъливер над лилипутски град макет, на когото му се налага да се превие, за да се промъкне под небето покрив. Тук е любимият ми бордей; идвам тук както обикновено, без дори да се замисля, че може да не ме пуснат с детето. Днес не съм тук, за да се ползвам от услугите на тази катедрала, нужно ми е нещо друго от нея.

Почуквам на портата; чакам метрдотела в ливрея, чакам да ме поканят в клуб „Фетиш“. Но никой не обръща внимание на почукването ми. „Мюнстер“ изглежда нежив, монолитен като скала - сякаш в него няма никакви кухини, в които могат да се заселят светци или костюмирани блудници.

Побутвам дървеното крило на портата, прониквам вътре.

Пустота; масата на рецепцията на метрдотела е изоставена, по пода са разхвърляни визитни картички на блудници, няма осветление и никакъв отглас от музика, смях или стонове. Навсякъде само прах и изпражнения от плъхове.

В тишината ми е значително по-лесно да чувам себе си.

Вървя, люлеейки в ръце дъщеря си, между полираните с векове дървени пейки. Нишите, в които проститутките съживяваха Библията, са изоставени. Огромният кръгъл витраж над входа изглежда в ногцга като черно петно - сигурно такъв е видът на затвореното око на Бога.

Всяка моя стъпка излита под сводовете, ехото се блъска в тавана, аз сам запълвам със своите малки звуци - кашляне, приспивна песен без думи, въпроси „Има ли някого тук?“ - цялата огромна катедрала.

- Светлина! - нареждам аз.

- Светлина! - нарежда ехото. Нищо. И никой.

Нито един клиент, на когото би му било интересно да оскверни святото място. Нито една продажна жена, която да търгува със себе си в храма. Нито упорити сектанти, нито побъркани воини, стремящи се към това място, за да разобличат богохулниците.