Бъдеще [bg]

Помня, че те наричах кучка и уличница и те проклинах затова, че не си ме изчегъртала от себе си с лъжица, че си ме заченала като уличница и си ме родила като уличница - потайно, в мръсотията, в движение. Кълнях те за това, че не си пожелала да ме регистрираш и да ме предпазиш от интерната. Нали така щяхме да имаме цели десет години заедно.

Ето я моята дъщеря, мамо, тя не умее да говори, но ми обясни нещо.

Оказва се, че това е страшно - да си назначиш ден, когато ще умреш. Когато ще се разделиш с детето си завинаги. Страшно е да си помислиш, че няма да можеш да бъдеш с него, когато ще се учи да ходи и бяга, да танцува тромаво и да пее фалшиво. Че няма да чуеш първите му разсъждения. Няма да можеш да го бършеш, да го храниш, да го закриляш. Тя е само на два месеца и аз тъкмо започвам да разбирам това. Не мога да си представя какво щеше да ми е, ако съпругът ти ми беше направил предложението си след година.

Ти не си можела да ме изчегърташ, защото си ме обичала и си ме искала.

Не си могла да ме регистрираш, както е редно, защото си се бояла дори да си помислиш за това, че някога ще ме разделят с теб.

Аз съм бил чудо за теб. Аз, мокрото злобно плъхче, съм бил чудо за някого.

Чаках твоето обаждане дванайсет години. Боях се, че ще ме помолиш за прошка, а аз няма да успея да се сдържа и ще ти я дам. Ще се окажа слабак и никога няма да се излюпя от проклетото яйце. Беше ми толкова досадно, че дори не се опита да ми се извиниш, защото тайно бях готов да ти простя. Противно на всякакви забрани, разбираш ли? А ти не ми се обади.

Нещо на ръката ми пиука, проблясва и пиука.

Комуникаторът. Шрайер.

Той нарочно звъни, отвлича ме, намесва се. Нарочно. Налага ми се да говоря наум, защото неговият комуникатор със сигурност работи като подслушващо устройство - но този човек, изглежда, чете мислите ми.

Отказвам да му отговоря. Той умее да чака, нека да почака още малко. Остана ми да кажа съвсем мъничко.

Прости ми, мамо.

Не ти трябва да искаш прошка от мен, а аз от теб. За това, че исках да си ме изчегъртала. За това, че те проклинах. За това, че си мечтаех да се отрека от теб и да избягам, че исках да ти причиня болка, че ти се сърдех, че бях безмозъчен идиот, че бях простак, боклук, пале. Моля те, прости ми.

Едва сега започвам да разбирам какво е да си дадеш детето. Да си разпориш корема, да разсечеш диафрагмата си, да изтръгнеш биещото си сърце от себе си - и да го дадеш. На някого. Завинаги. Ти не си могла. Значи не можеш да ме научиш на това. А на мен ми е нужно да знам как да го направя.

Прости ми. Ще ми простиш ли?

Докосвам композита, чукам ти, искам да те погаля по главата - и не мога да проникна през стъклото. Под леда се мърда сухата трева, безкрайната прошарена грива. Коси, навсякъде само коси и никъде няма скрито сред тях лице. Сякаш си се извърнала от мен. Аз се взирам, взирам в тях - и не мога да я намеря.