Вихърът на Жътваря

Размениха се обичайните поздрави, последвани от поканата да пренощуват заедно.

— Печатът на онзи впряг не е ли на Фактора на Дрийн? — попита колебливо водачът на кервана.

Съгледвачът кимна.

— Той е. — Погледът му се плъзна по невзрачния мъж, застанал срещу него. — Виждам, че не сте търговци. И все пак, доста стражи.

— Разумно вложение според мен — отвърна мъжът. — Гарнизонното укрепление е достатъчно доказателство за това. Все още е изоставено, наполовина опожарено и осеяно с костите на избитите войници.

Съгледвачът сви рамене.

— Западната страна на този хребет е прословута с многото разбойници. Чух, че ги били изловили и избили.

— Така ли?

— Така чух. А и насам идва нова част, с дърводелци, секачи и ковач. Укреплението трябва да е възстановено до края на сезона. Рисковете на пътя.

Венит Сатад кимна отново.

— Не срещнахме никого по пътя. И Факторът при вас ли ще дойде?

— Да.

— Не е ли необичайно това пътуване? Дрийн в края на краищата е отвъд морето.

— Това си е работа на Фактора — отвърна доста сдържано съгледвачът. — Така и не отговорихте на въпроса ми.

— Нима? Какъв беше той?

— Попитах какво карате, че ви трябват толкова малко мулета и толкова много стражи.

— Не ми е в правото да ви казвам, уви — отвърна Венит Сатад и заоглежда лагера. — Допреди малко имахте повече войници тук.

— Слязоха в долината.

— Да посрещнат Фактора?

— Точно така. И тъкмо си помислих — ако дойдат тази нощ, лагерът няма да е достатъчно голям. Няма да стигне мястото и за тях, и за групата ви.

— Сигурно сте прав.

— В такъв случай май ще е най-добре да продължите. Има друго удобно място, на две хиляди разтега надолу в долината. Имате още достатъчно светло до там според мен.

Венит Сатад се усмихна.

— Ще направим каквото искате. Може пък да срещнем Фактора по пътя.

— Може би.

Венит Сатад видя лъжата в очите му. Все още усмихнат, тръгна обратно към коня си.

— Яхвайте — каза на охраната. — Продължаваме.

Пренеприятна заповед, но Венит Сатад си беше подбрал охраната добре. Керванът отново тръгна по пътя си.

Представа нямаше защо човекът, с когото го бяха пратили да се срещне, се намира на този път, толкова далече от Дрийн. Нито пък знаеше къде е отишъл Аникт, след като напред нямаше нищо освен диви планински зъбери, населени единствено с рогати овни и гнездящи из скалите кондори. Може би щеше да го разбере, рано или късно. Рано или късно Летур Аникт щеше да се върне в Дрийн и той, Венит Сатад, агент на Раутос Хиванар и на тръст „Свобода“, щеше да го чака.

С някои въпроси от своя господар.

И някои отговори.