Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
От светлосиньото небе се сипеше сняг, високопланински вариант на ръмеж при слънце навярно, или пък ветровете бяха подели снежинките от младите върхове, извисили се от всички страни. Въздухът беше хаплив и толкова сух, че вълната искреше и пращеше. Предния ден бяха прекосили последната част от платото, като оставиха зад себе си грамадите натрошен черен камък, очертали центъра на кратера. Катеренето тази сутрин беше опасно, понеже повечето каменни плочи под нозете им бяха покрити с ледена кора. Късно следобед достигнаха ръба на огромния казан и пред очите им се откри стръмен склон, който се простираше на половин или малко повече левга на север, до равната тундра. По-натам хоризонтът достигаше до равна мъгливо бяла линия. Ледени поля, беше казал Феар Сенгар, на което Удинаас се беше изсмял.
Серен Педак крачеше неспокойно по хребета. Беше вървяла с другите, много зад Клип и Силхас Руин. Все още имаше достатъчно дневна светлина, за да продължат, но младият Тайст Андий се беше покачил на билото и се взираше назад, откъдето бяха дошли. Мълчалив и безизразен.
Тя спря при Удинаас, който отново беше понесъл имасското копие. Сега седеше на една скала и ровеше с върха на копието в мъхнатия торф.
— Какво става тук? — попита тя тихо. — Знаеш ли?
— Позната ли ти е птицата джарак, Аквитор? Горският крадец и убиец със сивия гребен?
Тя кимна.
— А какво става, когато един женски джарак намери гнездо с новоизлюпени на друга птица? Непазено гнездо?
— Убива пиленцата и ги изяжда.
Той се усмихна.
— Вярно. Повечето го знаят. Но понякога джараките правят нещо друго, в началото на пролетния сезон. Избутват едно яйце от гнездото и оставят на неговото място едно свое. Другите птици, изглежда, не забелязват подмяната. И когато джаракът се излюпи, разбира се, убива и изяжда съперниците си.
— След това издава своя зов — продължи тя вместо него. — Но той не се различава от зова на пиленцата на другата птица. И птиците идват с храна в човките си.
— За да ги нападнат от засада двамата възрастни джараки, скрити близо до гнездото. Още храна за потомството им.
— Джараките във всяко отношение са неприятни птици. Защо ми говориш за джараки, Удинаас?
— Без повод всъщност. Но понякога си струва да си напомним, че ние, хората, не сме уникални в своята жестокост.
— Фентите вярват, че джараките са душите на изоставени деца, умрели сами в гората. Поради това копнеят за дом и семейство, но в същото време дотолкова са подвластни на гнева, че когато ги намерят, унищожават всичко, за което са копнели.
— Фентите имат ли навик да изоставят деца?
Серен Педак се намръщи.
— Само през последните стотина години.
— Препятствия за самоунищожителните им апетити, предполагам.
Серен нищо не отвърна на тази бележка, но в ума си видя как Хул Бедикт изведнъж застана до нея, извиси се до пълния си ръст, пресегна се, спипа Удинаас за гърлото и го надигна.
Удинаас изведнъж залитна напред, задави се, ръката му задраска във въздуха към нея.
Серен Педак се отдръпна стъписана. „Не, проклятие!“ Помъчи се да прогони образа.
А той не искаше да се махне.
Оцъклен, с посиняло лице, Удинаас задраска с ръце около гърлото си, но нямаше нищо, което да махне…
— Серен! — изкрещя Кетъл.
„Блудния да пази! Какво… как… о, аз го убивам!“ Хул Бедикт стоеше и изтръгваше глътките живот от гърлото на Удинаас. Тя искаше да посегне към него, да издърпа ръцете му, но знаеше, че силите й няма да стигнат. Не, трябваше й друг някой…
И сътвори в сцената в ума си друга фигура, а тя пристъпи напред, гъвкава, едва видима. Една ръка замахна и порази Хул Бедикт в гърлото. Ледериецът залитна и пусна Удинаас. После посегна за меча си.
Пред вътрешния й взор изсвистя дръжка на копие и перна Хул по челото. Той се строполи.
Воинът Едур вече стоеше между Хул Бедикт и Удинаас, стиснал копието за отбрана.
Щом го видя, щом видя лицето му, Серен се присви назад, стъписана. „Трул Сенгар? Трул…“
Образът се разми, изчезна.
Закашлян, задъхан, Удинаас се надигна.
Нечия ръка стисна Серен за рамото и я обърна. Тя зяпна в лицето на Феар, удивена от странното му изражение. „Той не може да е видял. Това би било…“
— Остриган — прошепна Феар. — Тъга… — Замълча, неспособен да продължи, обърна се и я остави.
Тя зяпна след него. Тъга в очите му…
„В неговите очи!“
— Убийствени игри, Аквитор.
Тя се сепна. Силхас Руин я гледаше от мястото, където седеше. Зад него Клип не се беше обърнал, не бе помръднал дори.
— Не. Не го исках. Аз не…
— Въображението — изхриптя Удинаас от земята вдясно от нея — винаги бърза да съди. — Закашля се отново, после се разсмя. — Попитай всеки ревнивец. Или ревнива жена. Следващия път, щом кажа нещо, което те ядосва, Серен Педак, просто ме наругай, може ли?