Последният довод на кралете [bg]
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният довод на кралете [bg]». Краткое содержание книги:
Тогава от небето се изсипа градушката. Първоначално от дребни отломки — трески, прахоляк и пясък, сухи листа и хартия. След това към земята полетя парче дърво с размерите на крак от стол, отскочи високо от паветата и се запремята лудо във въздуха. Един от войниците изквича от болка, ударен в рамото от голям колкото юмрук камък. Онези, които не се биеха, започнаха да отстъпват, да клякат по земята и да вдигат щитове над главите си. Вятърът се засили още повече. Дрехите плющяха под напора му, мъжете залитаха от поривите му, облягаха се на него, със стиснати зъби и свити на цепки очи. Въртящата се колона потъмня, разшири се, увеличи скоростта си и почти опря в небето. Уест видя танцуващите в периферията й прашинки, като рояк мушици в летен ден.
Само дето не бяха мушици, а огромни каменни блокове, парчета дърво, земя и метал, които по някакъв каприз на природата бяха всмукани от вихрушката и вдигнати нависоко. Не знаеше нито какво ставаше, нито как. Успяваше единствено да зяпа неразбиращо.
— Господине! — изкрещя в ухото му Пайк. — Господине, трябва да вървим! — Той хвана сбруята на коня на Уест. Недалеч от двамата, с трясък върху паважа се сгромоляса голям къс от стена. Конят на Уест се вдигна на задни крака и изцвили. Пред очите му всичко подскочи завъртя се, после стана тъмно. Не знаеше колко дълго продължи това.
Опомни се по очи, с пълна с прахоляк уста. Вдигна глава, надигна се на четири крака, олюля се. Вятърът ревеше в ушите му, а летящите с него песъчинки жилеха лицето му. Беше тъмно, като по здрачаване. Навсякъде летяха останки. Ураганът брулеше земята, сградите, хората които се бяха скупчили като овце — забравили за битки, проснати по очи редом с мъртвите и ранените. Кулата на веригите беше пометена от летящите останки, керемидите й бяха отнесени от гредите на покрива, които на свой ред бяха отскубнати и се понесоха с вихрушката. От някъде към земята полетя огромна греда, сгромоляса се на паветата и започна да се премята по земята, помитайки труповете по пътя си. Вряза се през стените в една къща и покривът й моментално хлътна.
Уест трепереше, сълзите от парещите му очи биваха откъсвани на мига от лицето му. Почувства се напълно безпомощен. Така ли ще дойде краят? Не покрит с кръв и слава, начело на безразсъдна атака, като генерал Паулдър. Не тихо и кротко в съня си, като лорд-маршал Бър. Дори не с черна качулка на бесилката, заради убийството на принц Ладисла.
Смазан по случайност от огромно парче боклук, паднало от небето.
— Прости ми — пошепна срещу рева на бурята.
Видя как черният силует на Кулата на веригите се размърда. Видя го да се накланя. От зида се откъртиха камъни и заваляха в защитния ров. Огромната постройка се килна рязко, изду се на една страна и неестествено бавно се разпадна по напора на бушуващата буря.
Разпадна се на огромни късове, които се стовариха върху покривите на околните постройки, смазаха изпокрилите се в тях хора и се пръснаха на смъртоносни отломки във всички посоки.
И това беше всичко.
Около мястото, което някога беше Площадът на маршалите, сега нямаше сгради. Нямаше ги подскачащите фонтани, величествените статуи на Кралския булевард, дворците на мекушавите бели.
Отнесени.
Лъскавият купол на Камарата на лордовете беше откъснат от постройката, напукан и накрая отскубнат и пръснат на ситни парчета. Високата фасада на Военния щаб беше опустошена руина. От останалите величествени постройки бяха останали да стърчат само развалините непосредствено над основите. И всичко това се бе изпарило пред очите на Феро. Стрито на безформена маса, която се въртеше безмилостно около Първия магус. Бясна и ненаситна, от земята до небесата.
— Да! — Чу Феро радостния му смях над рева на вятъра. — По-велик съм от Ювенс! По-велик от самия Еуз!
Това ли е отмъщението? И ако е, колко от него ще е нужно, за да бъде тя отново цяла? Замисли се колко ли хора се бяха скрили в изчезналите вече сгради. Трептенето около Семето се разрасна, стигна до рамото й, до врата, накрая я погълна цяла.
И стана тихо.
Някъде далеч разрушението продължаваше, но беше размазано, неясно, а звуците от него достигаха до ушите й заглушени, сякаш минаваха през много вода. Ръката й беше напълно безчувствена чак до рамото. Видя усмихнатия Баяз с вдигнати нагоре ръце. Вятърът бушуваше около тях, като безкрайна въздушна стена.