Ужас [bg]

Снежната слепота и жестокото главоболие, причинено от ослепителния блясък на слънцето, поразиха половината мъже. Крозиър и Гудсър обикаляха редиците от теглещи мъже, опитвайки се да ги придумат да носят очилата си, но всички мразеха мрежестите грозотии. Джо Андрюс, старшина на трюма в „Еребус“ и стар приятел на Том Бланки, каза веднъж, че носенето на проклетите телени очила е също толкова трудно, колкото да се опиташ да видиш нещо през дамски черни копринени гащета, но далеч не толкова забавно.

Снежната слепота и главоболията се превръщаха в сериозен проблем. Някои мъже молеха доктор Гудсър за лауданум, когато започна да ги боли главата, но лекарят им отвръщаше, че не му е останал никакъв. Бланки, който често биваше изпращан да донесе лекарства от заключения сандък на доктора, знаеше, че Гудсър лъже. Там имаше малко шишенце с лауданум без етикет. Ледовият лоцман знаеше, че лекарят го пази за някой особено тежък случай — за да облекчи предсмъртните страдания на капитан Крозиър? Или своите собствени?

Други мъже изпитваха адски болки от слънчеви изгаряния. Ръцете, лицата и вратовете на всички бяха червени и покрити с мехури, но някои моряци, които сваляха ризите си само за кратко в периода на непоносимата обедна жега, когато температурите се вдигаха над точката на замръзване, още вечерта откриваха, че кожата им, избледняла за трите години, прекарани на тъмно и затворено място, е изгоряла до червено и бързо се покрива с гнойни мехури.

Доктор Гудсър пукаше мехурите с ланцета си и мажеше откритите рани с мехлем, който според Бланки миришеше на машинно масло.

В средата на юни, когато деветдесет и петимата оцелели с усилие се придвижваха на изток по южния бряг на носа, почти всички се намираха на ръба на пълен срив. Докато имаше достатъчно мъже, които да теглят ужасно тежките шейни, натоварени с лодки, и двата натоварени догоре велбота без шейни, останалите страдащи можеха известно време да се повозят, да възстановят отчасти силите си и отново да се включат в тегленето след няколко часа или дни. Ала Бланки знаеше, че когато броят на болните и ранените, неспособни да теглят шейните, нарасне, походът им към спасението щеше да приключи.

Сега хората постоянно изпитваха такъв глад, че се спираха при всяко ручейче, падаха на четири крака и лочеха водата като кучета. Бланки знаеше, че ако не беше започнало топенето, всички щяха да умрат от жажда още преди три седмици. Запасите от гориво за спиртниците почти бяха привършили. Снегът, който топяха в устата си, първоначално като че ли утоляваше жаждата, но всъщност изтегляше енергията от тялото и засилваше жаждата. Всеки път, когато влачеха себе си и лодките през някой ручей — а от ден на ден ручеите и поточетата ставаха все повече, — всички се спираха, за да напълнят с вода бутилките, които вече не се налагаше да носят в пазвата си, за да не замръзнат.