Ужас [bg]

— Ето, вземете.

— Благодаря, сър. Ще я взема. С благодарност — каза Бланки.

Крозиър порови из другите си джобове.

— Не нося храна със себе си. Господин Хъни?

Дърводелецът откри един мухлясал сухар и късче от нещо по-скоро зеленикаво, отколкото кафяво, което сигурно беше говеждо.

— Не, благодаря ти, Джон — каза Бланки. — Наистина не съм гладен. Но мога ли да ви помоля за една услуга, капитане?

— Каква, господин Бланки?

— Семейството ми живее в Кент, сър. Близо до Айтъм Моут, северно от Тонбридж Уелс. Или поне там живееха моята Бети, Майкъл и старата ми майка, преди да отплаваме, сър. Чудех се, капитане, тоест ако късметът ви се усмихне и по-късно намерите време…

— Ако се върна в Англия, ви се заклевам, че ще намеря близките ви и ще им разкажа, че когато за последен път съм ви видял, вие сте си пушели лулата, усмихвали сте се и сте си почивали удобно на един камък като някоя мързелива катерица — каза Крозиър. Той измъкна пистолета от джоба си. — Лейтенант Литъл е видял тварта през далекогледа си — цяла сутрин е вървяла по петите ни, Томас. Скоро ще се появи тук. Трябва да го вземете.

— Не, благодаря, капитане.

— Твърдо ли сте го решили, господин Бланки? В смисъл да останете тук? — попита капитан Крозиър. — Дори ако продължите… с нас… още някоя друга седмица, вашите знания могат да се окажат много полезни. Кой знае какви ще се окажат условията в паковия лед на двайсет мили източно оттук?

Бланки се усмихна.

— Ако господин Рийд не беше с вас, щях да взема думите ви присърце. Честна дума. Но по-добър ледови лоцман от него едва ли можете да намерите. Като резерва имам предвид.

Крозиър и Хъни се ръкуваха с него. След това се обърната и закрачиха бързо, за да настигнат последната лодка, която вече се скриваше зад далечните възвишения на юг.