Ужас [bg]

Бланки беше по-оптимистичен. Той посочи, че айсбергите, които са се струпали край южното крайбрежие, стават все по-малки и по-малки. Голямата някога ледена бариера, разделяща брега от морския лед, сега се беше превърнала в препятствие, не по-сериозно от група ниски ледени възвишения. Причината за това, каза Бланки на Крозиър, и Рийд се съгласи, беше, че носът на Земята на Крал Уилям заслонява този участък от морето и крайбрежието, или може би залива и брега, от потока глетчерен лед, настъпващ непрестанно от северозапад към „Еребус“ и „Ужас“ и дори към близкия до лагера „Ужас“ бряг. Безкрайният натиск на леда, посочи Бланки, идва от самия Северен полюс. Районът тук, на юг от югозападния нос на Земята на Крал Уилям, беше по-защитен. Може би ледът щеше да се разчупи по-рано.

Когато чу мнението му, Рийд го изгледа странно. Бланки знаеше какво си бе помислил вторият ледови лоцман. Независимо дали това е залив или проток, водещ до залива Чантри и устието на реката на Бак, ледът в такива ограничени пространства обикновено се разчупва последен.

Рийд щеше да постъпи правилно, ако бе изказал мнението си на глас пред капитан Крозиър — той си премълча, защото очевидно не желаеше да възразява на своя приятел и колега, — но въпреки това Бланки си оставаше оптимист. Всъщност Томас Бланки гледаше оптимистично на нещата постоянно, откакто в онази тъмна нощ на 5 декември предишната зима, когато създанието от ледовете го преследваше сред гората от глетчерови върхове, той реши, че с него е свършено.

Съществото се беше опитало да го убие два пъти. И двата пъти Томас Бланки беше губил само части от единия си крак.

Той продължаваше да куцука, поддържайки изтощените, изцедени мъже с ободряващи думи и шеги, разделяйки с тях малко тютюн или парче замразено говеждо. Бланки знаеше, че другарите му по палатка ценят присъствието му. Той поемаше вахтите си през все по-късите нощи и носеше винтовка, пристъпвайки с болка покрай шейните в първата половина на деня в качеството си на охрана, макар Томас Бланки да знаеше по-добре от всеки друг човек, че с обикновена винтовка не може да се спре Ужаса, когато той най-накрая се появи за поредната си жертва.

Несгодите на Дългия поход нарастваха. Хората умираха бавно не само от глад, скорбут и различните въздействия на атмосферните условия, но и още двама души умряха от страшната смърт от отравяне, която застигна капитан Фицджеймс. Джон Кауи, огнярят, който беше оцелял сред нахлуването на чудовището в „Еребус“ на 9 март, почина на 10 юни след продължителни гърчове и болка, последвани от безмълвна парализа. На 12 юни Дениъл Артър, трийсет и осем годишният старши кормчия на „Еребус“, се строполи от остра болка в корема и само осем часа по-късно умря от парализа на дробовете. Двамата не получиха истинско погребение; процесията спря само за да зашият двете тела в малкото останало парче резервно платно и да ги затрупат с камъни.