Крахът на титаните [bg]

— Искаш ли да се видим утре?

Тя изглеждаше смаяна.

— За какво? — попита го тихо тя.

— Да или не?

— Къде?

— Гара „Виктория“. Един часа. Входът към трети перон.

Преди да успее да отговори, дойде мъжът с дебелите очила и Етел го представи.

— Граф Фицхърбърт, позволете да Ви представя господин Бърни Лекуит, председател на организацията на Независимата работническа партия за Олдгейт.

Двамата се ръкуваха. Лекуит беше над двадесетгодишен. Фиц предположи, че слабото зрение не му е позволило да постъпи в армията.

— Съжалявам, че Ви виждам ранен, лорд Фицхърбърт — каза Лекуит с лондонски акцент.

— Бях един от хилядите и имам късмета да съм жив.

— От днешна гледна точка има ли нещо, което сме можели да направим иначе на Сома и което би изменило значително резултата?

Фиц се замисли. Дяволски добър въпрос.

Докато той подбираше думите си, Лекуит додаде:

— Нужни ли ни бяха повече хора и боеприпаси, както твърдят генералите? Или по-гъвкава тактика и по-добри съобщения, както казват политиците?

Фиц умислено отговори:

— Всичко това можеше да помогне, но честно казано, не смятам, че би ни донесло победа. Офанзивата беше обречена от самото начало. Обаче нямаше как да го знаем предварително. Трябваше да опитаме.

Лекуит кимна, като че този отговор потвърждаваше собственото му мнение.

— Оценявам Вашата откровеност — рече той, сякаш Фиц беше направил самопризнание.

Тръгнаха си от параклиса. Фиц помогна на леля Хърм и Мод да се настанят в колата, която ги очакваше, и влезе след тях. Шофьорът потегли.

Фиц установи, че му е трудно да диша. Беше преживял малък шок. Преди три години Етел броеше калъфките за възглавници в Тай Гуин. Сега управляваше и редактираше вестник, който макар и малък, беше смятан от министрите за трън в очите на правителството.

Каква беше връзката на Етел с изненадващо интелигентния Бърни Лекуит?

— Кой е този приятел Лекуит? — попита той Мод.

— Важен местен политик.

— Съпруг ли е на Уилямс?

Мод се разсмя.

— Не. Макар че според всички би трябвало да бъде. Той е умен човек, споделя нейните идеали и обича сина й. Не знам защо Етел не се омъжи за него още преди години.

— Може би той не кара сърцето й да бие по-бързо.

Мод вдигна вежди и Фиц разбра, че е бил опасно прям.

— Момичетата от този тип искат романтика, нали? — припряно рече той. — Тя ще се омъжи за герой от войната, а не за библиотекар.

— Етел не е момиче от този тип или от какъвто и да е тип — доста хладно отговори Мод. — Тя е просто изключителна. За цял живот човек не може да срещне друга като нея.

Фиц извърна поглед. Знаеше, че това е вярно.