Мусаши

— Хониден Матахачи.

— Матахачи?

Тя затаи дъх.

— Забравила ли си гласа ми?

— Не, сега го познах. Видя ли се с майка си?

— Да, тя сега ме чака. Ти не си се променила, а? Изглеждаш точно като на времето в Мимасака.

— Къде си? Толкова е тъмно, че не мога да те видя.

— Може ли да се приближа? Стоя ето тук. Така ме е срам да те погледна в лицето. Ти за какво си мислеше?

— О, за нищо, нищо определено.

— За мен ли си мислеше? Не е минал и ден, без да мисля за теб.

Той бавно се приближи към нея и Оцу изпита някакво безпокойство.

— Майка ти всичко ли ти обясни, Матахачи?

— Аха.

— Щом си чул всичко — продължи Оцу с огромно облекчение, — значи разбираш какво чувствам. Искам да те помоля да видиш нещата от моя страна. Хайде да забравим миналото. Никой не е искал да стане така.

— Хайде, Оцу, не бъди такава.

Матахачи поклати глава. Макар да нямаше и представа какво е говорила майка му на Оцу, бе съвсем сигурен, че е било нещо, с което да я заблуди.

— Боли ме, като говорим за миналото. Трудно ми е да стоя пред тебе с вдигната глава. Ако беше възможно, небето ми е свидетел, че с радост щях да забравя това. Но има нещо, заради което не мога да понеса мисълта да се откажа от теб.

— Бъди разумен, Матахачи. Между нашите две сърца няма нищо. Разделя ни дълбока долина.

— Истина е. И през тази долина тече вода повече от пет години.

— Точно така. Тези години никога няма да се върнат. Няма как да си върнем старите чувства.

— О, не! Има как! Има!

— Не, те изчезнаха завинаги.

Матахачи впери поглед в нея, зашеметен от студенината на лицето и резкия й глас. Питаше се това ли е момичето, което, щом се реши да разкрие чувствата си, заприличваше на светлината на пролетно слънце. Сега имаше усещането, че докосва парче снежнобял алабастър. Къде е била скрита в миналото тази твърдост?

Спомни си терасата на Шиподжи и как тя седеше на нея с влажни, замечтани очи, често по половин ден или повече, и гледаше мълчаливо в празното, сякаш вижда в облаците майка и баща, братя и сестри.

Приближи се още и така боязливо, сякаш посяга през тръните да откъсне някоя бяла розова пъпка, прошепна:

— Нека опитаме отново, Оцу. Няма начин да върнем назад тези пет години, но да започнем сега отначало, само двамата.

— Матахачи, ти да не си въобразяваш нещо? — отвърна безучастно момичето. — Аз не говорех за това колко време е минало, а за бездната, която разделя сега сърцата и живота ни.

— Знам. Искам да кажа, че ако започнем сега, аз ще спечеля наново любовта ти. Може и да не бива да говоря така, но грешката, която направих, не можеше ли да бъде допусната от почти всеки друг младеж?

— Говори ми, щом искаш, но аз никога няма да се доверя на думите ти.

— Оцу, аз знам, че сбърках! Мъж съм, но ето, че се извинявам на една жена. Не разбираш ли колко е трудно това за мен?

— Стига! Щом си мъж, трябва да се държиш като такъв.

— Но за мен няма нищо по-важно на този свят. Ако поискаш, ще падна на колене и ще моля за прошка. Ще ти се закълна. Ще се закълна във всичко, каквото поискаш.

— Не ме е грижа какво ще направиш!