Мечът на Шанара

Първите редици на вбесените троли хукнаха да преследват пехотинците на Граничния легион, но те успяха да се скрият в дама и повечето от тях, прикривани от командвания от Балинор помощен взвод, стигнаха да чакащата ги подвижна стълба — В подножието на скалата се разрази люта битка, докато войниците от полка се мъчеха да вдигнат сваления мост, преди врагът да го е завзел. Накрая той просто беше хвърлен от насипа долу в равнината и след секунди подпален и унищожен от хората на Тирзис.

На левия отбранителен фланг разположеният в боен ред ариергард се сражаваше храбра за да удържи другия мост, а частта на Актън отново се нахвърли върху влудените томи стрелци. Отново бяха дадени жертви. Битката не стихваше нито за миг и в един момент кавалеристите бяха принудени да се врежат право в центъра на малка група от въоръжени с мечове войници, конто се мъчеха да прережат пътя им за спасение. Но накрая изтормозените кавалеристи успяха да стигнат до убежището на скалата. Преминаха в галоп, почти без да намаляват скоростта си по моста и се стрелнаха към отворените врати на града. Там ги посрещнаха насъбралите се ликуващи войници и граждани. Когато и последните войници от кавалерията стигнаха височините, ариергардът бързо се оттегли зад отбранителните съоръжения и мостът беше прибран.

Вече беше пладне и горещината на обедното слънце се настани като влажно одеяло върху мъжете и от двете армии. Димът от горящото масло застана неподвижно като мъгла над необичайно смълчалата се равнина, когато сутрешният вятър постепенно стихна. Земята пред скалата беше покрита с обгорените тела на убитите и малките огньове продължиха да горят, докато дебелите греди от разбитите подвижни стълби не се превърнаха в пепел. От ужасното полесражение започна да се носи зловоние. Кръжащите наоколо лешояди се приближиха с пронизителни, нетърпеливи крясъци, предвкусвайки пиршеството. През изпотъпканата земя армиите се наблюдаваха с неприкрита омраза, уморени и съсипани от напрежението на сражението, но нетърпеливи да подновят избиването, в което бяха хвърлени. За няколко часа потъналата в зеленина земя се беше превърнала в пустош под безоблачното синьо небе и наранената й повърхност се опичаше и съхнеше в горещината на лятното слънце. Някои оставиха здравият им разум да отстъпи пред илюзията и изпитаха чувството, че нападението е приключило — че унищожението е прекратено. Мислите им се откъснаха от клането и оптимистично се зареяха към семействата и любимите им. За един кратък момент сянката на смъртта се вдигна.

После, в късните часове на отиващия си следобед армията на Северната земя отново нападна. Редици от гноми стрелци обсипваха с непрестанни облаци от стрели ниските укрепления и скалата под тях, а многочислени части от въоръжени с мечове гноми и троли щурмуваха безпощадно отбранителните линии на Южната земя и напразно се мъчеха да намерят някакво слабо място. Подвижни наклонени плоскости, малки стълби и куки за захващане за скалата с вързани на възли въжета — всичко беше изпробвано за да се направи пробив в редиците на легиона, но всеки път нападателите бяха отблъсквани. Атаките не прекъсваха и целяха да изтощят и измъчат мъжете на Тирзис. С падането на здрача дългият ден бавно отмря при непреставаща битка. Той приключи с мрак и трагедия за Граничния легион. Когато вечерта се спусна над напоената с кръв земя, уморените врагове, които не виждаха почти нищо през мъглявата празнота, си размениха за последен път дъжд от стрели и копия. Случайна стрела се заби в гърлото на Актън, докато командващият кавалерията на Легиона се връщаше от частта си на лявата отбранителна линия, събори големия воин от коня му и той падна в протегнатите ръце на братята си по оръжие. След няколко минути умря.