Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
После отидох в тронната зала, за да се сбогувам със Змийската кралица. Тя се разплака и ме прегърна, но аз внимателно откопчих ръцете й от врата си. Сетне я целунах по бузата и я оставих под опеката на Рисус и Салас. Едва тогава си тръгнах.
Пристигнах в Долината в началото на зимата, но снегът вече беше натрупал дълбоки преспи около кулата на баща ми. Кацнах, приех човешки образ и се приведох в приличен вид.
— Е, Поул — посрещна ме той още от вратата, — вече се чудех дали няма да останеш и през зимата в Нийсия.
— По това време там е дъждовният сезон, татко — припомних му аз. — Стис Тор е достатъчно влажен дори без проливните дъждове. Искал си да ме видиш.
— Аз винаги искам да те видя, Поул. През цялото време ми липсва компанията ти.
— Би ли ми спестил това — рекох. — Сега какъв ти е проблемът?
— Хрумвало ли ти е да ме уведомяваш от време на време какво правиш?
— Не, татко. Няма нищо, с което не бих могла да се справя и сама.
— Въпреки това бих искал да съм в течение на всичко, което става.
— Няма никакви пречки, ако това е всичко, което искаш, татко. Но ти вдигаш много шум.
— Поул! — възнегодува той.
— Така е, татко, при това много добре го знаеш. А, между другото, там видях Чамдар. Не вярвам той да се зарадва особено от срещата ни, но за мен беше истинско удоволствие.
— Дишаше ли още, когато го видя за последен път?
— Мисля, че по-скоро бълваше огън и жулел, татко. Провалих му всички планове като открих на Селмисра кой всъщност е той. Тя пък обяви награда за главата му.
— Много ловко! — похвали ме той.
— И на мен ми хареса. Имаш ли нещо за ядене? Умирам от глад.
— Има нещо в онова гърне горе. Само че съм забравил какво беше точно.
Отидох при огнището и вдигнах похлупака.
— Да не е грахова чорба?
— Май не е това.
— Тогава ще е по-добре да го изхвърлим.
— Защо?
— Защото е зелено, татко. Изглежда си го оставил да престои твърде дълго. Слез долу в кухненския килер и донеси бекон. Ще приготвя нещо за ядене и ще ти разкажа какво направи Селмисра на бедния Чами.
Баща ми гръмогласно се разсмя, когато с леки преувеличения тук-там му описах приключението си в земята на хората змии.
— Справила си се чудесно, Поул — одобрително рече той, когато приключих. — Но наистина ли си толкова привързана към Селмисра?
— Тя не прилича на нито една от предшественичките си, татко — отговорих с лека носталгия. — Вярвам, че прилича малко на онази, която прати убийците на Горек. Чувствата ми към сегашната Селмисра са подобни на онези, които си изпитвал към злощастната й предшественичка. Тя е много крехка и ранима и щом й показах, че съм нейна приятелка, много се привърза към мен. Дори се разплака, когато трябваше да си тръгна.
— Даже не подозирах, че някоя от Селмисрите знае изобщо как се плаче.
— Грешиш, татко. Те просто са научени да прикриват емоциите си. О, да не забравя — забелязах някакво движение по Южния път на керваните, когато идвах насам.
— Правилно си видяла, мургите възстановиха търговските отношения с Толнедра. Това е един любезен начин да ни подскажат, че отново ще се спъваме под път и над път с техните шпиони. По-добре върви в Черек и позволи на близнаците да се приберат у дома, за да започнат отново да се ровят в Мрин. Ако някой е способен да извлече какъвто и да е смисъл от брътвежите там, това са те.
— Още утре заран тръгвам, татко.
И така, аз се върнах в Емгаард, за да се заловя отново с основната си задача. Близнаците пък отидоха в Долината, за да подхванат своите задължения. Временното ми пребиваване в Нийсия беше нещо като ваканция, но всяка почивка си има край и трябваше пак да се заловя за работа.
През 5300 г. близнаците направиха още един пробив в неясните писания на пророчествата. Двамата твърдо обявиха, че вече сме навлезли във века на Пратеника на боговете. Поговорих с Геран, който по онова време вече беше на преклонна възраст, и с неговия син — каменаря Дарион. Геран беше с отслабнала памет и мисълта му често се губеше. Съмнявам се, че изобщо ме разбра, когато му казах за преселването в Сендария.
— Мисля, че ще е по-добре за него, ако го оставим тук, лельо Поул — предложи Дарион. — Той така и няма да се съгласи да изостави гроба на майка, пък едва ли ще разбере, че е крайно наложително да напуснем.
Дарион, жена му Есена и десетгодишният им син Дарал дойдоха с мен във Вал Алорн, където се качихме на кораб за Дарине и стигнахме чак до Медалия. Там купих къща за семейството си и установих Дарион в местната занаятчийска гилдия на каменарите. В неговата работилница се изработваха предимно надгробни плочи, а това е доста мрачен занаят. Дарал наследи работата на баща си и когато стана на шестнайсет се ожени за Алара, дъщеря на местния търговец на галантерийни стоки.