Поулгара — магьосницата

— Точно тук идваме, приятелю — отговори Дарал. — Най-добре ще е да забравиш това „странниче“. Ние със семейството ми ще се установим за постоянно в селото. Сигурен съм, че съвсем скоро ще се опознаем.

— И как ли може пък да ти е името?

— Ами може да е и Белгарат, и Кал Торак — ухили се насреща му Дарал. — Дали ще го приемеш за чиста монета, ако ти кажа едно от двете?

— Трудно ще стане тая — изхихика старчето.

— Е, добре тогава — въздъхна Дарал. — Все пак си струваше да опитам. Името ми е Дарал, а това е жена ми Алара. Жената, която кара втората каруца, е леля ми Поул, а малкото момченце, дето спи зад нея, е синът ми Геран.

— От все сърце сте добре дошли, Дарал — отговори старецът. — Аз се казвам Фарнстал и най-често пръв посрещам непознатите, защото съм един шумен стар глупак. Ханът е надолу по улицата и можете да се разположите в него, докато си намерите къща. Та каква викаш, че ти е работата?

— Каменоделец съм, идвам откъм Султурн. Досега правех повече надгробни плочи, но тая работа никак не е весела. Затова реших да си намеря нещо по-приятно.

— Щом знаеш да въртиш чука и да си служиш с длето, значи си попаднал баш на място, Дарал. Мъжете по тия места си изкарват хляба като чукат камъни в планините. Така е още отпреди да бъде направена земята и сигурно ще продължи няколко месеца след свършека на света. Я по-добре закарай твоите хора в хана и ги настани. После ще те разведа наоколо.

Дарал беше весел и открит човек. Неговият прям и добродушен характер ни осигури незабавен прием сред жителите на Анат едва ли не още със слизането от каруците. Както забелязахте, той не се впусна в подробни обяснения за нашия произход и предишно местоживеене. Това не беше точно лъжа, защото Медалия и Султурн не бяха чак толкова далече един от друг — деветдесетина мили, не повече. Затова може да се каже, че Дарал беше на около деветдесет мили от истината.

Дарал занесе инструментите си на кариерата още на следващата сутрин и се захвана за работа, сякаш цял живот с това се е занимавал. Жените от селото ни заведоха с Алара в края на дългата и тясна улица и ни посочиха една необитаема и доста порутена къща.

— Чия е тази къща? — обърнах се към една дебела селянка на име Елна.

— На този, дето се качи да й потегне покрива — отговори тя. — Цялото семейство, дето живееше в нея, измря от шарка още преди десет лета. Оттогава пустее и се рути.

— Наистина няма собственик, Поул — увери ме друга матрона. — Живея през две къщи надолу и ми е жал да гледам как се събаря. Рекохме на мъжете да я разрушат, но ги знаеш какви са те. Само повтарят „Добре, някой ден и това ще сторим“. Дъх не ми остана да повтарям едно и също.