Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Из целия двор на конопени въжета висяха мъртъвци с побелели от скреж подути лица. Зимен хребет гъмжеше от намерили тук убежище несретници, когато авангардът на Болтън бе стигнал до замъка. Над две дузини бяха изкарани на върховете на копията от леговищата, които си бяха стъкмили сред полуразрушените бастиони и кули. Най-дръзките и непокорните бяха обесени, останалите — вкарани в работа. Служете ми добре, беше им казал лорд Болтън, и ще бъда милостив с вас. Камък и дърво имаше в изобилие във вълчия лес наоколо. Първо бяха вдигнати здрави нови порти на мястото на изгорените. След това бяха разчистили срутения покрив на голямата зала и набързо бяха вдигнали нов. След като работата приключи, лорд Болтън обеси работниците. Верен на думата си, прояви милост и не ги одра.
Междувременно бе пристигнало ядрото на армията на Болтън. Вдигнаха знамето на крал Томен с елена и вълка над стените на Зимен хребет, докато вятърът напираше с вой от север, а под него — одрания мъж на Дредфорт. Теон пристигна с кервана на Барбри Дъстин, със самата лейди, войниците ѝ от Бароутън и бъдещата младоженка. Лейди Дъстин бе настояла да държи под попечителството си лейди Аря, докато се венчае, но това вече бе приключило. „Сега тя принадлежи на Рамзи. Каза думите.“ Чрез този брак Рамзи щеше да е владетел на Зимен хребет. Стига Джейни да се стараеше да не го ядосва, нямаше да има за какво да я нарани. „Аря. Името ѝ е Аря.“
Дори в дебелите кожени ръкавици ръцете на Теон бяха започнали да пулсират от болка. Често най-много го заболяваха дланите, и липсващите пръсти също. Наистина ли жените някога бяха жадували за ласките му? „Обявих се за принц на Зимен хребет. Оттам дойде всичко това.“ Беше мислил, че хората ще пеят за него сто години и ще разказват за храбрия му подвиг. Но ако някой говореше за него сега, беше за Теон Обърни-плащ, и говореха за измяната му. „Това никога не е било мой дом. Бях заложник тук.“ Лорд Старк никога не се беше отнасял жестоко с него, но дългата стоманена сянка на големия му меч винаги ги беше разделяла. „Беше добър с мен, но никога топъл. Знаеше, че някой ден може да се наложи да ме убие.“
Теон държеше очите си ниско наведени, докато прекосяваше двора между палатките. „Научих се да се бия в този двор.“ Помнеше топлите летни дни, когато се упражняваха с Роб и Джон Сняг под бдителния поглед на сир Родрик. Все още беше цял тогава, можеше да стисне дръжката на меча здраво като всеки мъж. Но дворът таеше и по-мрачни спомени. Тук беше събрал хората на Старк, в нощта, когато Бран и Рикон избягаха от замъка. Рамзи беше Смрад тогава, стоеше до него и му шепнеше, че трябва да съдере кожите на няколко пленника, за да ги принуди да му кажат къде са отишли момчетата. „Няма да има дране тука, докато аз съм принц на Зимен хребет“, беше отвърнал Теон. Не беше си и помислял колко кратко ще се окаже управлението му. „Никой от тях не поиска да ми помогне. Познавах ги всичките през половината си живот, а никой не поиска да ми помогне.“ Все пак бе направил всичко възможно да ги защити, но след като смъкна маската на Смрад, Рамзи беше избил всички, и железнородните на Теон също. „Запали коня ми.“ Беше последното, което видя в деня, в който падна замъкът: Усмивка гореше, пламъците подскачаха от гривата му, докато той се вдигаше на задните си крака, риташе и цвилеше с побелели от ужас очи. „Тук, в същия този двор.“
Вратите на Голямата зала се извисиха пред него: нови, на мястото на изгорелите крила, изглеждаха му недодялани и грозни, с груби, набързо сковани дъски. Пазеха ги двама копиеносци, присвити и треперещи под дебелите кожени наметала, със заледени бради. Изгледаха го с негодувание, когато закуцука нагоре по стъпалата, бутна дясното крило и се шмугна вътре.
Залата беше благословено топла и ярко огряна от пламъците на факлите. И никога не я беше виждал толкова пълна с хора. Остави се горещината да го залее и тръгна бавно навътре. Мъжете седяха натъпкани лакът до лакът на пейките, поставени толкова нагъсто, че слугите трябваше да се провират между тях. Дори за рицарите и лордовете имаше по-малко място от обичайното.