Танц с дракони

И с това всичко свърши. Брачните церемонии ставаха по-бързо в Севера. Защото нямаше жреци, предположи Теон, но каквато и да бе причината, стори му се като милост. Рамзи Болтън вдигна жена си на ръце и закрачи с нея през мъглите. Лорд Болтън и неговата лейди Валда ги последваха, после останалите. Музикантите засвириха отново, а бардът Абел запя „Две сърца туптят като едно.“ Две от жените му сляха гласовете си с неговия в сладка хармония.

Теон неволно се зачуди дали да изрече молитва. „Ще ме чуят ли старите богове, ако го направя?“ Не бяха негови богове, никога не ги беше приемал за свои. Беше железнороден, син на Пайк, чийто бог бе Удавения бог на островите… но Зимен хребет бе на много левги от морето. Цял живот никой бог не беше чувал молитвите му. Не знаеше кой е, нито какво, защо все още е жив, защо изобщо се е родил.

— Теон — сякаш изшепна глас.

Той вдигна глава стъписано.

— Кой каза това?

Видя само дърветата и мъглата, която ги беше загърнала. Гласът бе прозвучал смътен като шумолящи листа, студен като омраза. „Глас на бог или глас на призрак?“ Колко ли бяха умрели в деня, в който взе Зимен хребет? Колко още — в деня, в който го загуби? „Денят, в който Теон Грейджой умря, за да се прероди като Смрад. Смрад, Смрад, римува се с пищят.“

Изведнъж му се дощя да не е тук.

Извън гората на боговете студът се нахвърли отгоре му като прегладнял вълк и го стисна в зъбите си. Теон наведе глава срещу вятъра и забърза към Голямата зала след дългата редица от свещи и факли. Лед пращеше под ботушите му и внезапен порив на вятъра избута качулката му назад, сякаш някой призрак го дръпна с вледенени пръсти, жаден да се взре в лицето му.

Зимен хребет бе пълен с призраци за Теон Грейджой.

Не беше замъкът, който помнеше от лятото на младостта си. Това място беше разнебитено и съсипано, повече развалина, отколкото крепост, обиталище на врани и трупове. Голямата двойна стена все още стоеше, защото гранитът не се предаваше така лесно на огъня, но повечето кули и бастиони вътре бяха без покриви. Няколко бяха рухнали. Сламените покриви и гредите бяха погълнати от огъня изцяло или частично, а под натрошените стени на Стъклените градини плодовете и зеленчуците, които щяха да изхранват замъка през зимата, бяха мъртви, черни и замръзнали. Дворът беше пълен с палатки, почти затрупани от снега. Рууз Болтън беше вкарал войската си между стените с приятелите си Фрей: хиляди се бяха наблъскали сред руините, изпълнили бяха всеки двор, спяха в подземия и под кули с прекършени върхове, в здания, изоставени за столетия.

Валма сив дим пълзяха нагоре от възстановените кухни и препокрития казармен бастион. Бойниците и зъберите бяха увенчани със сняг и ледени висулки. Всякакъв цвят бе заличен от Зимен хребет, за да остане само сиво и бяло. „Цветовете на Старк.“ Теон не знаеше дали това трябва да му изглежда злокобно, или успокоително. „Сиво и сиво, и още по-сиво. Целият свят е сив, накъдето и да погледнеш, всичко е сиво — освен очите на младоженката.“ Очите на младоженката бяха кафяви. „Големи и кафяви, и изпълнени със страх.“ Не беше редно да поглежда към него с надежда за спасение. Какво си беше мислила, че ще свирне и ще долети крилат кон, за да я отнесе оттук като някой герой от приказките, които двамата със Санса толкова обичаха? Та той не можеше дори на себе си да помогне. „Смрад, вмирисан, римува се с хрисим.“