Лунните градини

Преди няколко минути бе усетила смъртта на Джагътския тиран. Дали Господарят на Лунния къс се беше включил в битката? Дано. Надеждата й бе джагътът да успее да стигне до града, а може би дори да си върне Финнеста и да се опълчи по този начин на Сина на Тъмата като равен. Но сега разбра, че Господарят изобщо нямаше да го позволи.

Което означаваше, че Уискиджак все още е жив. Какво пък, имаше време и за това, след като градът най-сетне паднеше в ръцете на императрицата и Тайсхрен. Тогава може би нямаше да им се налага повече да прикриват усилията си: щяха да превърнат ареста им в публично зрелище. След този ход дори Дужек нямаше да може да им се противопостави.

Видяла бе Монетодържача да тича по улицата, като че ли без изобщо да забелязва ниско надвисналия Лунен къс. Миг след това тя го последва. Попаднеше ли Монетата в ръцете й, императрицата щеше да принуди Опонн да й падне на колене.

Като глас на удавник някъде дълбоко в ума й се оформи въпрос, натежал от мъка и отчаяние: „А съмненията ти? Какво стана с жената, която се опълчи на Тайсхрен в Пейл? Колко неща се промениха? Колко неща рухнаха?“

Адюнктата тръсна глава, за да разсее тези жалки викове. Тя беше ръката на императрицата. Жената на име Лорн бе мъртва, мъртва бе от години и щеше завинаги да си остане мъртва. И сега адюнктата се движеше сред тези пусти сенки, в град, присвил се под бремето на страха. Адюнктата беше оръжие. Острието му можеше да се забие дълбоко или да се прекърши. Някога сигурно щеше да нарече второто „смърт“. Сега не изглеждаше нищо повече от неблагополучие по време на война, недостатък в изработката на оръжието.

Спря и се прилепи до една стена, когато Монетодържача спря на ъгъла и чак сега разбра какво е надвиснало над него. Помисли дали да не го нападне сега, докато е толкова объркан и със сигурност ужасен. Но той продължи.

Адюнктата се наведе. Дошъл бе моментът за гамбита на Тайсхрен. Дано Джагътският тиран да бе успял да нанесе щети на Лунния господар. Извади шишенцето изпод ризата си и вдигна патинираното стъкло срещу светлината на газовата лампа. Щом го разтърси, съдържанието му се завихри като уловен дим.

Хвърли го на улицата и шишенцето се пръсна. Бляскаво червеният дим бавно се закъдри нагоре и започна да добива очертания.

Адюнктата заговори:

— Знаеш своята задача, Властелине на Галайн. Успей и ще получиш свободата си.

После извади меча си и затвори за миг очи, за да подири в ума си Монетодържача. Беше бърз, ала тя бе още по-бърза. Адюнктата се усмихна. Сега вече Монетата беше нейна.

Когато се задвижи, бе като мълния — толкова бърза, че ничие око не можеше да я проследи, дори окото на един властелин на Галайн, пуснат на воля в материалната плоскост.