Лунните градини
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
След миг двамата вече бягаха презглава по улицата. Калам се присви на ъгъла и зачака Господарят на Галайн да се покаже. А когато се появи, пребледня и викна:
— Соултейкън!
Галайнът добиваше форма, по-подходяща за пълно унищожение. Спря се и върховете на крилете му докоснаха двете насрещни сгради. Изръмжа и каменните плочи на улицата затрепериха.
Създанието изпъна крайници и се вдигна нагоре във вълна от сила. Тъмнината го погълна.
— Дъх на Гуглата! Сега вече стана лошо.
Той се обърна и затича да догони сапьорите.
Монетодържача стигна до една улица, оградена от двете страни с високи стени. Забави крачка и се заоглежда.
Моментът бе настъпил и адюнктата го знаеше. Стисна здраво дръжката на меча и заситни безшумно на по-малко от петнайсет стъпки зад него.
После вдиша дълбоко и се хвърли напред, вдигнала меча.
Точно зад него издрънча метал и Крокъс залитна напред. Претърколи се и скочи на крака. И извика стъписан. Жената, която бе нападнала Кол в хълмовете, се сражаваше като вихър с висок широкоплещест мъж с два ятагана в ръцете.
Крадецът зяпна. Не можеше да откъсне очи от битката. Колкото и добра да се беше показала жената срещу Кол, сега отстъпваше пред мълниеносните атаки. Движенията на двамата бяха толкова бързи, че Крокъс дори не можеше да различи париранията, нито самите оръжия, но видя как по тялото й разцъфтяха рани — по ръцете, краката и гърдите. Лицето й изразяваше пълно неверие.
И тогава до него някой се изсмя.
— Добър е, а?
Крокъс се обърна и видя висок слаб мъж, облечен в сиво-червено дълго палто, с ръце в джобовете. Мъжът извърна дългото си грубовато лице към крадеца и се ухили.
— Накъде си тръгнал, момче? Някъде на по-сигурно ли?
Крокъс кимна сковано.
Мъжът се усмихна още по-широко.
— Е, аз ще те придружа. И не се безпокой, от покривите също те прикриват. Коул е горе, кожата му змийска проклета. Но е могъщ маг де. Разбрах, че Серрат е побесняла. Е, да вървим.
Крокъс се остави да го хванат за ръката и да го поведат. Погледна през рамо. Жената вече се опитваше да се измъкне, лявата й ръка бе увиснала безпомощно, лъскава на светлината на газовата лампа. Противникът й продължаваше да настъпва, безмълвен като призрак.
— Не се безпокой — каза мъжът до него и го задърпа. — Това е ефрейтор Блус. Това му е работата.
— Еф… рейтор?
— Прикривахме те, Монетодържачо. Аз съм Фингърс, Шести меч, Пурпурната гвардия. Пазен си добре, момче. И се благодари на принц К’азз и на Каладън Бруд.
Крокъс го зяпна, после се намръщи.
— Монетодържач? Това пък какво означава? Мисля, че ме бъркате с някой друг.
Фингърс се изсмя сухо.
— Сетихме се, че ходиш сляп и глух, момче. Това е обяснението. Знаеш ли, има и други хора, които се опитват да те пазят. В джоба ти има една монета, с две глави вероятно, нали? — Усмихна се на стъписаната му физиономия. — Тя е на Опонн. Служил си на бог и не си го знаел дори! Как е късметът ти напоследък? — Отново се засмя.
Крокъс спря пред една порта.
— Значи е тук? — попита Фингърс и погледна към сградата зад стената. — Е, вътре живее могъщ магьосник, прав ли съм? Желая ти късмет, момче, и го казвам най-сериозно. Но чуй… — Фингърс го изгледа твърдо. — Ако късметът ти се изпорти, хвърли я тая монета, разбра ли ме?
По лицето на Крокъс пробяга объркване.
— Благодаря ви, сър.
— Няма нищо — каза Фингърс и отново пъхна ръце в джобовете си. — Хайде, влизай.
Адюнктата успя да се измъкне с цената на още една драскотина по рамото. Побягна, цялата в кръв, и мъжът не тръгна да я преследва.
Каква глупачка се бе оказала! Да си въобрази, че Монетодържача не е защитен! Но кой бе онзи човек? Никога не беше срещала толкова добър дуелист, а най-поразителното беше, че се биеше без помощта на магия. За първи път отатаралският й меч и умението й се бяха оказали недостатъчни.
Продължи да залита по улицата, после на поредната пресечка зърна с крайчеца на окото си някакво мълниеносно движение. Опря гръб в стената и вдигна отново меча си.
Пред нея стоеше някаква едра жена и я гледаше лукаво.
— Като те гледам, май си взела-дала — каза жената.
— Оставете ме — изохка Лорн.
— Не може — каза Мийзи. — Ние тебе те следим, откакто Трошачът на кръгове те видя при портата. Змиорката вика, че имаш нещо, с което да платиш, мадам. И сме тук да го приберем.
И още докато го казваше, адюнктата усети още нечие присъствие, вляво от себе си. Извика, докато се опитваше да се присвие в защита и да се обърне, и викът й бе пълнен с отчаяние и безсилие. „Какъв жалък край! Не, само не така!“
И докато тази мисъл тътнеше в главата й, двете жени нападнаха. Тя парира острието, идващо към нея отляво, но можа само да види с ням ужас как жената, която я бе заговорила, извади два ножа и ги заби в гърдите й.