Лунните градини

Капнал от умора, Паран се затътри през храстите. Сниши се под клоните на едно дърво… и светът около него потръпна.

В лявото му рамо се впиха челюсти, зъби изскърцаха в плетената ризница и го надигнаха от земята. Невидими мускули го изхвърлиха високо във въздуха. Той се строполи тежко, превъртя се, коленичи и видя, че Хрътката връхлита пак. Лявата му ръка бе изтръпнала; посегна безсилно за меча си. Хрътката разтвори жестоката си паст и я затвори около гърдите му. Ризницата изпращя, плътта се разкъса и кръвта швирна, а Хрътката отново го вдигна във въздуха.

Капитанът увисна в устата на гигантския звяр. Усети как Шанс се хлъзна от ножницата си и тежестта му го измъкна от треперещата му ръка. Хрътката го разтърси. А после го пусна и отстъпи, и го погледна объркано. Изскимтя и запристъпва назад-напред. Болка прониза Паран на вълни; ръцете и краката му затрепериха неудържимо. Едва можеше да си поеме дъх.

— Руд явно си търси виновник — чу се глас. Паран примигна, отвори широко очи и видя загърнат в черно наметало мъж, застанал над него. — Ала избърза и затова се извинявам. Очевидно трябва да се уредят някои стари сметки между теб и Хрътките. — Мъжът изгледа намръщено Руд. — Но нещо, свързано с теб, я смути… Родство? Как е възможно?

— Ти си оня — промълви Паран, цял изтръпнал, — оня, дето обсеби момичето…

Мъжът го погледна.

— Да, аз съм Котильон. Сенкотрон съжалява, че те остави извън Портите на Гуглата — с цената на две Хрътки. Съзнаваш ли, че тези прескъпи създания са живели хиляди години? Съзнаваш ли, че никой — нито смъртен, нито асцендент — досега не е убивал Хрътка?

„Спасих ли душите им? Ако разкажа цялата тази история, ще има ли значение? Не, да го искам си е чиста просия.“ Паран погледна Руд. „Родство?“

— Какво искаш от мен? — попита той Котильон. — Смъртта ми ли? Тогава просто ме остави тук, с мен бездруго почти е свършено.

— Трябваше да ни оставиш да си свършим работата, капитане, след като толкова мразиш императрицата.

— Какво направи на момичето?

— Постъпих съвсем милостиво. Използвах я, да, но тя не го разбра. Не може ли същото да се каже и за теб? Кажи ми, това, че знаеш, че си използван, по-добре ли е, отколкото да не знаеш?

Паран замълча.

— Мога да освободя момичето от всички тези спомени, ако искаш. Спомените за това, което направих аз, което направи тя, докато я бях обсебил…

— Не.

Котильон кимна.

Паран усети, че болката се връща, и това го изненада. Толкова много кръв му беше изтекла, че очакваше вече да е изгубил съзнание. Но ето, че болката се върна неудържимо, запулсира.