Златната клонка
- Автор: Фрэзер Джеймс Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златната клонка». Краткое содержание книги:
Освен това за норвежкия крал Халфдан Черния се говори, че тялото му било насечено и заровено в различни части на кралството му, за да се осигури плодородие на почвата. Според преданието той се удавил на четиридесетгодишна възраст — било пролет и ледът се счупил под него. Онова, което последвало след смъртта му, е описано по следния начин от стария скандинавски историк Снори Стурлосон: „Бил най-заможният (буквално преведено благословен с изобилие — Бел. авт.) от всички крале. Хората много го ценели и като научили, че е мъртъв и отнесли тялото му в Хрингарики с намерение да го погребат там първенците от Раумарики, Вестфьолд и Хейтмьорик. Всички поискали да вземат със себе си тялото му и да го погребат в различните си провинции; смятали, че то ще донесе изобилие на онези, които го получат. В края на краищата се разбрали то да се разпредели на четири места. Главата положили в гробна могила в Стейн, в Хрингарики, а всяка група отнесла със себе си своя дял и го погребала. Всички тези могили се наричат Халфданови.“ Не трябва да забравяме, че Халфдан принадлежал към династията на Инглингите, които водели произхода си от Фрей, великия скандинавски бог на плодородието.
Туземците от Кивай, остров, разположен край устието на р. Флай в Британска Нова Гвинея, разказват за магьосник на име Сегера, който имал за свой тотем саговата палма. Когато Сегера остарял и се поболял, казал на хората, че скоро ще мре, но въпреки това ще направи градините им да цъфтят. Затова наредил след смъртта му да го нарежат на парчета и да сложат парчетата в своите градини, но главата му да погребат в неговата. Според преданието той надживял обикновената възраст и никой не знаел кой е баща му, но при него саговата палма давала много плод и никой повече не гладувал. Старците, поживели повече години, твърдели, че помнят Сегера от своята младост. Всички жители на Киваи сякаш са на мнение, че Сегера е умрял преди не повече от две поколения.
Взети заедно, тези легенди говорят, че е съществувал широко разпространен обичай да се насича на части тялото на царя или магьосника и да се заравят различните парчета от него из страната, за да се осигури плодородието на почвата, а вероятно и плодовитостта на хора и животни.
Но да се върнем към човешките жертви, чиято пепел египтяните разпръсвали с ветрилата на веялките, тъй като червените коси на тези нещастници вероятно са имали някакво значение. Защото в Египет принасяните в жертва бикове трябвало също да са червени, един-единствен черен или бял косъм правел животното негодно за жертвоприношение. Ако, както предполагам, човешките жертви били предназначени да подпомогнат развитието на посевите — а разпръсването на праха им с веялките сякаш потвърждава това становище, — червенокосите жертви вероятно били избирани като най-пригодни да представят духа на червеното зърно. Защото, когато жив човек ще представя бога, естествено е да го изберат на основата на неговото подобие с божествения оригинал. Затова древните мексиканци, които гледали на царевицата като на одушевено същество, изминаващо целия си жизнен път от засяване до жътва, принасяли в жертва новородени деца когато се засявала царевицата, по-големи деца — когато тя покарвала, и така нататък — докато съвсем узреела и тогава принасяли в жертва възрастен човек. Едно от имената на Озирис било „реколтата“ или „жътвата“ и древните понякога го обяснявали с това, че той е олицетворение на житото.
2. Озирис — дървесен дух
Но Озирис не бил само дух на житото, а и дървесен дух и това може би е първоначалната му същност, тъй като в историята на религията култът към дървото естествено е по-стар от култа към житните растения. Същността на Озирис като дървесен дух е представена много графично при една церемония, описана от Фирмик Матерн. Отсичали бор, издълбавали го и от издълбаното правели изображение на Озирис, а после го погребвали като труп в издълбаното дърво. Трудно е да си представим как по-явно може да се изрази представата за дървото като обитавано от одушевено същество. Така направения Озирис пазели една година, а после го изгаряли, също както постъпвали с прикрепения към бора образ на Атис. Плутарх сякаш намеква за церемонията по отсичането на дървото, описана от Фирмик Матерн. Вероятно това е ритуалното съответствие на митическото откриване на тялото на Озирис в ствола на дървото ерика. В залата на Озирис в Дендера раклата с глава на ястреб, съдържаща мумията на бога, е ясно представена като враснала в дърво, очевидно иглолистно, чийто ствол и клони се виждат над и под нея. Така че сцената съответствува много на мита, а и на описаната от Фирмик Матерн церемония.