Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
После имаше само светлина.
После абсолютен покой.
После светлината изчезна и не остана нищо. Дори и тъмнина. Една празнота в битието, която можеше да продължи миг или цяла вечност…
После тъмнината се върна, а след нея и светлината. Само че си бяха разменили местата. Светлината изпълни промеждутъците, очертавайки празните пространства, които би трябвало да представляват предмети. Първият звук, достигнал до ушите ми, беше бълбукането на вода и разбрах някак си, че сме спрели до потока. Първото, което усетих, бе треперещия Звездин. После долових мириса на морето.
После пред очите ми се показа Лабиринта или изкривен негов обърнат образ…
Наведох се напред и около ръбовете на предметите започна да се процежда повече светлина. Изправих се — светлината изчезна. Отново се наведох, този път още по-напред…
Светлината се стелеше, вкарвайки различни нюанси на сивото в контурите на нещата. Тогава с колене, съвсем внимателно, подканих Звездин да тръгне напред.
С всяка измината стъпка нещо се завръщаше в света около нас. Повърхност, материя, цвят…
Зад мен — чух, че другите ме последваха. Под мен — Лабиринта. Той не бе изгубил нищо от загадъчността си, но бе придобил нов контекст, който постепенно намираше мястото си сред огромната метаморфоза на света около нас.
Продължихме надолу по хълма и усещането за триизмерност се появи отново. Отдясно морето сега се виждаше като на длан, подложено вероятно на чисто оптическо разделяне от небето, с което то сякаш за миг се бе сляло в нещо подобно на потопа, залял Ур, събрал в себе си водите отгоре и водите отдолу. Разместване, по силата на логиката, но иначе реално незабележимо. Спускахме се надолу по един стръмен, каменист склон, който по всяка вероятност водеше началото си от задната част на горичката, до която еднорогът ни бе отвел. Може би на около стотина метра под нас имаше абсолютно равно пространство, което впоследствие се оказа солидна скала, без нито една пукнатина — груб овал по форма, с главна ос от стотина метра. Склонът, по който яздехме, се отклоняваше наляво и отново се връщаше, като описваше широка арка — кръгла скоба, обгърнала гладките като стъкло плитчини. Отвъд дясната му издатина нямаше нищо — тоест, земята се спускаше стръмно към странното море.
Когато продължихме и трите пространствени измерения сякаш още веднъж потвърдиха съществуването си. Слънцето беше отново онова огромно кълбо от разтопено злато, което бяхме видели и по-рано. Небето бе по-тъмно синьо, отколкото онова над Амбър и по него не се виждаше нито един облак. Това море бе синьо, в тон с небето, без точица от платно или остров. Не виждах птици и не чувах никакви звуци освен онези, които издавахме самите ние. В този ден, на това място цареше абсолютна тишина. В дъното на внезапно прояснилата се гледка, Лабиринта най-накрая се сдоби с точно разположение върху повърхността отдолу. Първоначално си помислих, че е врязан в скалата, но когато се приближихме видях, че всъщност е разположен в нея — златисторозови спирали, подобно жили на чуждоземен мрамор, изглеждащи сякаш сътворени от природата, въпреки явното намерение на замисъла.
Дръпнах юздите и останалите заковаха до мен, Рандъм отдясно, Ганелон отляво.
Доста дълго време се вглеждахме мълчаливо в Лабиринта. Тъмно, разръфано по краищата петно заличаваше част от отрязъка точно под нас, проснало се от външния край към центъра.
— Знаеш ли — каза Рандъм накрая, — сякаш някой е отрязал върха на Колвир, разсичайки го точно на нивото на тъмниците.
— Да — отвърнах аз.
— Тогава, ако продължаваме да търсим някакво съответствие, това би трябвало да е близо до мястото, където се намира нашия Лабиринт.
— Да — повторих аз.
— А онова петно е от южната страна, откъдето идва черният път.
Кимнах бавно, тъй като бях започнал да разбирам и предположението ми постепенно се затвърди в увереност.
— Какво означава това? — попита Рандъм. — Изглежда съответства на реалното състояние на нещата, но като се изключи този факт, не разбирам значението му. Защо бяхме доведени тук? Защо ни бе показан този Лабиринт?
— Не съответства на реалното състояние на нещата — отвърнах аз. — Това е реалното състояние на нещата.