Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Като стигнахме до върха, Рандъм забави ход и се провикна назад:
— Погледнете изгрева!
Щеше да ни бъде доста трудно да не го направим, въпреки че не го отбелязах на глас. Рандъм рядко се отдаваше на сантиментални чувства по отношение на флората, геологията или светлината.
Аз самият почти се заковах на място, когато видях изгрева от върха — слънцето се бе превърнало във фантастична златна топка. То изглеждаше два пъти по-голямо от нормалното, а странната му окраска не можеше да се сравни с нищо, което някога изобщо бях виждал. То направи удивителни неща с ивицата от океана, която се появи на хоризонта на следващото възвишение, а отсенките на облаците и небето бяха наистина изключителни. Не спрях, въпреки че внезапната ярка светлина беше почти болезнена.
— Прав си — провикнах се, следвайки Рандъм надолу по следващия склон. Зад мен Ганелон изръмжа някаква одобрителна ругатня.
Когато с премигване се освободих от въздействието на гледката, забелязах, че зеленината в тази малка долчинка под небето е много по-гъста, отколкото си я спомнях отпреди. Мислех си, че тук има само няколко нискостъблени дървета и тук-там по някой лишей, а всъщност дърветата бяха десетки, по-големи и по-зелени, отколкото си ги спомнях, имаше също и туфи с трева, както и едно-две пълзящи растения, които омекотяваха очертанията на скалите. Е, всъщност, откакто се бях върнал, бях минавал през тази местност само по тъмно. И сега, като се позамислих разбрах, че явно оттук идваше ароматът, който по-рано бе стигнал до мен.
Докато я прекосявахме, стори ми се също така, че малката котловина е по-широка, отколкото си я спомнях. До момента, в който вече я бяхме преминали и се заизкачвахме отново нагоре, бях напълно сигурен в това.
— Рандъм — провикнах се аз, — скоро това място да се е променяло?
— Трудно е да се каже — отвърна той. — Ерик не ми позволяваше да излизам кой знае колко. Сякаш се е поразраснало малко.
— Изглежда по-голямо, по-широко.
— Да, наистина. Помислих, че просто си въобразявам.
Когато достигнахме до следващото било, слънцето не ме заслепи, защото лъчите му бяха възпряни от гъста зеленина. Пространството пред нас съдържаше много повече дървета, отколкото онова, което току-що бяхме напуснали — и те бяха по-големи и по-гъсто разположени. Спряхме.
— Не мога да си спомня подобно място — каза той. — Иначе, дори и нощем да бях минавал оттук, щях да го забележа. Сигурно сме объркали посоката.
— Не виждам как. И освен това ни е известно къде се намираме. По-скоро бих продължил напред, отколкото да се върна и да тръгна отново. Все пак би трябвало да знаем какво става в околностите на Амбър.
— Така е.
Той се отправи надолу към гората. Последвахме го.
— Доста необичайно е на подобна надморска височина да има зеленина като тази — отново се обърна назад Рандъм.
— Изглежда има и доста повече пръст, отколкото си спомням.
— Смятам, че си прав.
Когато навлязохме сред дърветата, пътеката изви наляво. Не виждах никаква причина за подобно отклонение от прекия път. Както и да е, продължихме по нея и това допринесе към илюзията за по-голямо разстояние. Няколко мига по-късно пътеката отново рязко сви надясно. При повторното ни излизане на прекия път, гледката вече беше наистина необичайна. Дърветата изглеждаха дори още по-високи и сега бяха толкова нагъсто разположени, че объркваха окото, което търсеше пролука. След като изви отново, пътеката се разшири и доста дълго продължи да се движи право напред. Всъщност, прекалено дълго. Малката ни долчинка просто не беше толкова широка.
Рандъм отново спря.
— По дяволите, Коруин! Това е нелепо! — каза той. — Не си играеш игрички, нали?
— Дори и да исках, не бих могъл — отвърнах. — Никога не съм бил способен където и да е върху Колвир да си играя със Сенките. Тук просто не може да има Сенки, с които да си играеш.
— Аз също винаги съм мислил така. Амбър хвърля Сенките, но не и върху Колвир. Тази работа никак не ми харесва. Какво ще кажеш да се върнем обратно?
— Опасявам се, че може и да не успеем да намерим отново пътя — обадих се аз. — Трябва да има причина за всичко това и аз искам да я разбера.
— И на мен ми хрумна, че това може да е нещо като капан.