Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Още в същия миг, точно над него, небето взе да потъмнява. Но онова, което започна да се оформя, не беше просто облак водна пара. По-скоро това бе идеално по форма кръгло образувание, червено в центъра си и жълто по краищата, което се въртеше по посока на часовниковата стрелка. Внезапно до ушите ни достигна звук подобен на самотен камбанен звън, последван от хриптенето на задушаващ се кон.
Яго продължаваше да се бори. Първо освободи десния си крак, после отново го омота, докато освобождаваше левия, като цвилеше обезумяло през цялото време. Искрите се бяха издигнали до раменете му и той ги изтръскваше от тялото и врата си, като че ли бяха дъждовни капчици. Формите на тялото му придобиваха мек, мазен блясък.
Грохотът се усили и в центъра на червеното нещо над нас започнаха да си играят малки светкавици. В този миг вниманието ми бе привлечено от дрънчащ звук и като погледнах надолу открих, че пурпурният грифон се е плъзнал покрай нас и е застанал така, че да бъде между нас и свистящата червена стихия. Беше се присвил, подобен на фантастичен готически водоливник и извърнал глава, наблюдаваше зрелището.
Точно в този момент Яго освободи и двата си предни крака и се изправи на задните. В него вече имаше нещо нереално, което заедно с блясъка и искрите замъгляваше очертанията му. Може и да бе изцвилил в този момент, но всички останали звуци бяха заглушени от непрестанния грохот отгоре.
Нещо подобно на фуния се спусна от кънтящото образувание — ярко, искрящо, виещо и невероятно бързо. То докосна изправилия се на задните си крака кон и за миг очертанията на животното се увеличиха многократно, като право пропорционално на това ставаха все по-бледи и по-бледи. После той просто изчезна. За миг фунията остана неподвижна, подобно на идеално уравновесен похлупак. После грохотът започна да намалява.
Фунията бавно се издигна на съвсем малко разстояние — може би човешки бой — над Лабиринта. После изсвистя нагоре толкова бързо, колкото беше слязла.
Воят престана. Грохотът започна да стихва. Миниатюрните светкавици вътре в кръга избледняха. Цялото образувание започна да избледнява и да забавя движението си. Миг по-късно то се превърна просто в късче тъмнина, след още миг — изчезна.
Доколкото можех да видя, от Яго не бе останала никаква следа.
— Не ме питай — казах аз, когато Рандъм се извърна към мен. — Аз също нищо не знам.
Той кимна, после насочи вниманието си към нашия морав приятел, който точно тогава продрънкваше веригата си.
— Какво ще правим с това глупаво създание тук? — попита, като го посочи с върха на меча си.
— Имах смътното впечатление, че се опитваше да ни предпази — отвърнах аз и пристъпих напред. — Прикривай ме. Искам да опитам нещо.
— Сигурен ли си, че можеш да се движиш достатъчно бързо? — попита той. — С тази рана в хълбока…
— Не се притеснявай — отвърнах аз, малко по-самоуверено, отколкото бе необходимо и продължих да пристъпвам напред.
Беше прав за лявата ми страна. Заздравяващото намушкано място още ми причиняваше тъпа болка и явно затрудняваше движенията ми. Но в дясната ми ръка все пак се намираше Грейсуондир, а и това бе един от онези случаи, в които се доверявах неимоверно на собствените си инстинкти. Благополучно се бях осланял на това си чувство и в миналото. Беше време, когато подобни рискове просто изглеждаха съвсем в реда на нещата.
Рандъм се придвижи напред и надясно. Аз заобиколих отстрани и протегнах напред лявата си ръка така, както човек би опитал да се запознае с някое непознато куче, бавно. Нашият хералдичен приятел вече се бе изправил на крака и се обръщаше.
Обърна се отново към нас и се вгледа внимателно в Ганелон, там някъде вляво от мен. После видя ръката ми. Приведе глава и отново удари с човка по земята. Изграчи съвсем тихо — кратък бълбукащ звук, — вдигна глава и бавно я протегна напред. Размаха голямата си опашка, докосна пръстите ми с човка, после отново повтори странните си действия. Предпазливо поставих ръка върху главата му. Размаха на опашката се увеличи, главата му остана неподвижна. Почесах го внимателно зад врата и то бавно извъртя глава, сякаш това му харесваше. Отдръпнах ръката си и отстъпих крачка назад.
— Мисля, че сме приятели — промълвих тихо аз. — А сега опитай ти, Рандъм.