Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Дори и така да е — отвърнах.
Той кимна и ние препуснахме нататък, надолу по сенчестия път под дърветата, които ставаха още по-внушителни и по-внушителни.
Теренът беше все така равен, пътеката водеше право напред. Подсъзнателно пришпорихме конете.
Минаха около пет минути, преди някой от нас да заговори отново. Рандъм каза:
— Коруин, това не може да са Сенките.
— Защо?
— Опитвах се да им въздействам, но нищо не се получи. Ти опита ли?
— Не.
— Защо не опиташ?
— Добре.
Скалата нека отвъд дървото идващо стърчи и звън заплетен от блясък утринен в онзи храсталак да проечи… И трябва пътеката небесна да се види, над нея облак перест да се вдигне… Тогава нека има скършен клон, а върху ствола паднал стълбичка от плесен… И локвичка разпенена… и жаба млада. Летящо зрънце и перце, което пада… Клон, който просто се извива и пътят нов пред нас разкрива, прорязан току-що… И нека мине край следата ясна, през мястото на падналото там перо.
— Нищо не става — отказах се.
— Ако не са Сенките, тогава какво е?
— Очевидно, нещо друго.
Той поклати глава и се увери, че меча му се вади лесно от ножницата си. Инстинктивно и аз направих същото. Няколко мига по-късно чух Ганелон да цъка тихо с уста зад мен.
Напред пътят се стесняваше и малко след това започна да лъкатуши. Отново бяхме принудени да намалим хода си. Дърветата се сгъстяваха все повече и повече, клоните им се вееха по-ниско, отколкото по мое време. Пътят се превърна в пътечка. Все извиваше, непрекъснато криволичеше, най-накрая изви за последно и свърши.
Рандъм се наведе, за да избегне един клон, после вдигна ръка и спря. Доближихме се до него. Напред, чак докъдето ми стигаше погледът, нямаше и следа от пътеката. Погледнах назад и отново не можах да открия никаква следа от нея.
— На дневен ред са предложенията — каза той. — Не знаем нито къде сме били, нито къде отиваме, а камо ли пък къде се намираме в момента. Моето е следното: по дяволите с любопитството. Да се махаме оттук по възможно най-бързия начин, който знаем.
— С Фигурите ли? — попита Ганелон.
— Да. Какво ще кажеш, Коруин?
— Добре. И на мен не ми харесва, а не ми хрумва нищо по-добро, което да опитаме. Давай.
— Кого да повикам? — извади кутийката си Рандъм и измъкна колодата от нея. — Жерар?
— Да.
Той разрови картите си, откри тази на Жерар и се втренчи в нея. Ние пък се втренчихме в него. Времето следваше хода си.
— Изглежда не мога да го достигна — заяви накрая той.
— Опитай с Бенедикт.
— Добре.
Всичко отново се повтори. Никаква връзка.
— Пробвай с Дирдри — предложих аз, като извадих собственото си тесте и потърсих нейната Фигура. — Ще се присъединя към теб. Да видим дали ще има някаква разлика, ако двамата опитаме едновременно.
И отново. И отново.
— Нищо — казах аз, след продължителни усилия.
Рандъм поклати глава.
— Не усети ли нещо необичайно около Фигурите? — попита той.
— Да, но не знам какво точно. Наистина изглеждат различни.
— Моите сякаш са изгубили онази студенина, която преди притежаваха — отвърна той.
Бавно разбърках собственото си тесте. Прокарах върха на пръста си по тях.
— Да, прав си — казах. — Това е. Но нека опитаме отново. Да кажем, Флора.
— Добре.
Резултатът бе все същият. И с Луела. И с Бранд.
— Имаш ли някаква представа какво може да не е наред? — попита Рандъм.
— Ни най-малка. Не може всичките да ни блокират. Не може и всичките да са мъртви… О, всъщност предполагам, че би могло. Но е твърде малко вероятно. Нещо явно е повлияло на самите Фигури, точно това е станало. Никога не съм знаел, че съществува нещо, което би могло да им въздейства.
— Е, според производителя им не са 100 процента сигурни — отвърна Рандъм.
— Знаеш ли нещо, което аз да не знам?
Той се разсмя.
— Човек никога не забравя деня на своето пълнолетие и разходката в Лабиринта — отвърна той. — Спомням си го, като че ли бе миналата година. Когато успях — почервенял от вълнение и гордост — Дуоркин ме възнагради с моята първа колода Фигури и ми даде напътствия как да ги използвам. Смътно си спомням, че го попитах, дали действат навсякъде. Помня и отговора му: „Не, но ще ти служат на всяко място, където ти някога би могъл да се озовеш.“ Той не ме обичаше кой знае колко.