Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Измина час и нов се изниза след него, преди да стигнем до един малък, бистър поток и еднорогът да завие нагоре по течението му. Докато яздехме покрай брега, Рандъм каза:
— Започва да ми се струва доста познато.
— Да — отвърнах, — но само така изглежда. Не мога да разбера защо.
— Нито пък аз.
Малко по-късно се озовахме върху билото на един хълм и не след дълго започна да става все по-стръмно и по-стръмно. На конете вече им беше доста трудно да се движат, но еднорогът нагаждаше хода си спрямо тях. Повърхността стана по-скалиста, дърветата по-малки. Потокът лъкатушеше в своя бълбукащ бяг. Постепенно изгубих представа за многобройните му извивки и завои. Най-накрая се приближихме до върха на малкото възвишение, към което се бяхме отправили.
Стигнахме до една равнинна местност и продължихме през нея към гората, от която извираше потока. Оттук улових доста скосена гледка — напред и отдясно през едно място, където земята се свличаше рязко надолу — към леденосиньо море, някъде долу под нас.
— Нависоко сме — отбеляза Ганелон. — Изглежда като низина, но…
— Горичката на еднорога! — прекъсна го Рандъм. — Точно на това ми прилича. Погледнете!
Наистина не грешеше. Пред нас се простираше празно пространство, осеяно с големи гладки речни камъни. Сред тях един извор изливаше подобно на въздишка потока, който бяхме следвали. Местността беше по-обширна и с по-буйна растителност, но спрямо вътрешния ми ориентир местоположението й бе напълно погрешно. Въпреки че приликата не беше просто съвпадение. Еднорогът се покатери върху намиращата са най-близко до извора скала, погледна ни и след това се извърна. Сякаш се взираше надолу към океана.
После, когато продължихме, горичката, еднорогът, дърветата около нас, потокът отстрани — всичките като цяло, придобиха нереална яснота, въпреки че всяко нещо поотделно излъчваше някаква особена светлина, караше я да вибрира чрез яркостта на собствената си окраска и едновременно с това да трепти, леко, точно на границата на доловимото. Това породи у мен чувство, подобно на зараждащото се усещане, придружаващо пътуването през Сенките.
Пак, пак и пак, с всяка измината стъпка от изкачването ми по нещо си отиваше в света около нас. Внезапно възникналото пренастройване на съотношенията между предметите подкопа усещането ми за триизмерност, унищожавайки изобщо перспективата като такава и променяйки начина на излагане на самите предмети, намиращи се в полезрението ми. Всяко нещо показваше цялостната си външна повърхност, без едновременно с това да изглежда, че заема по-голямо пространство. Ъглите преобладаваха, а съотношенията в размерите изведнъж започнаха да изглеждат абсурдни. Конят на Рандъм се изправи на задните си крака и изцвили — масивен, апокалиптичен, за миг ми напомни на „Герника“. За мой най-голям ужас видях, че и ние самите не сме били пощадени от странното природно явление. Рандъм, който се мъчеше да овладее коня си и Ганелон — самият той, все още зает с обуздаването на Огнедишащ змей — бяха, както и всичко останало, преобразени от това кубистично призрачно пространство.
Звездин беше ветеран, след толкова много пътувания през Сенките. Огнедишащ змей също бе преминал през доста. Вкопчихме се в тях, като усещахме несъразмерните им движения. Най-после Рандъм успя да наложи волята си върху своя кон. Пейзажът, обаче, продължаваше да се променя, докато напредвахме.
Следващото нещо, което се измени, беше светлината. Небето почерня — не както нощем, а по-скоро подобно на гладка матирана повърхност. По същия начин потъмняха и някои от празните пространства между предметите. Единствената останала в света светлина, сякаш произхождаше от самите предмети и всички те постепенно избеляха. Различни степени на бялото изплуваха от повърхността на битието, по-ярки от всичко останало, огромни, ужасяващи. Еднорогът внезапно се изправи на задните си крака и зарита във въздуха с копита, изпълвайки може би деветдесет процента от сътвореното с нещо, което се превърна в забавено на каданс движение. Уплаших се, че то би могло да ни унищожи, ако направим дори само още една крачка напред.