Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— В хамама — каза Соумс.
Странно, че в такъв горещ летен ден топлината може да бъде така успокоителна! Когато влизаше в пералнята, срещна Джордж Форсайт, който излизаше оттам зачервен и лъскав.
— Здравей! — усмихна се Джордж. — За какво се тренираш? Нямаш много излишна плът.
Шут! Соумс го отмина с полупрезрителна усмивка. Докато лежеше по гръб и се търкаше несръчно, за да се изпоти, той мислеше: „Да се смеят! Не искам да изпитвам никакви вълнения! Не мога да понасям бурни чувства! Вредят ми!“
Лятна нощ
След излизането на Соумс в малкия кабинет настана мъртва тишина.
— Благодаря ви за добрата лъжа — каза неочаквано Джолиън. — Да излезем… Въздухът тук вече не е, какъвто беше!
Тръгнаха мълчаливо покрай дългия, висок южен зид, където растяха праскови. Джолиън старши бе посадил тук-там и кипариси между тревистия насип и ниската ливада, изпъстрена с лютичета и жълтооки маргаритки; от дванайсет години растяха тук, докато тъмните им стройни очертания започнаха да напомнят Италия. Птици пърхаха тихо из влажните храсти; лястовици кръжаха с лъскави стоманеносини телца; тревата хрущеше под нозете, още по-свежо зелена; пеперудите се гонеха без шум. Покоят на природата беше чудно затрогващ след току-що миналата мъчителна сцена. Край огрения от слънцето зид се простираше тясна леха с полски карамфили и мушанки, в глухото бръмчене на пчелите потънаха всички други звуци — мученето на крава, загубила телето си, звукът на кукувица от бряст отвъд ливадата. Кой би казал, че само на десет мили зад тях започваше Лондон, Лондон на форсайтовци, със своето богатството и нищета; с мръсотията и шума си; с безредно пръснатите островчета от каменно великолепие и сивото море от отвратителни тухли и гипс? Лондон, видял по-раншната трагедия на Айрин и тежката младост на Джолиън; тази паяжина; този царствен подслон на собственическия инстинкт!
А докато се разхождаха, Джолиън мислеше за думите: „Надявам се, че ще се държиш с него така, както се държеше с мене.“ Това щеше да зависи от него. Можеше ли да вярва на себе си? Може ли един Форсайт да не зароби това, което обича? Можеше ли да му се довери Красотата? Или би трябвало да бъде само гостенка, която идва, когато пожелае, остава само няколко преходни мига и се връща, когато намери за добре? „Ние сме грабителска порода! — мислеше Джолиън. — Скъперници и алчни; цветът на живота не е в безопасност в нашите ръце. Тя трябва да дойде при мене както желае, когато желае, да не идва, щом не желае. Аз трябва да й бъда опора, клон, на който ще каца, но никога… никога клетка!“
Тя беше онази светла пролука, която бе видял насън. Щеше ли да мине този път отвъд завесата и да я настигне? Дали богатата обстановка на безброй притежания, плътната завеса на собственическия инстинкт, обгърнала черната фигура — самия него и Соумс, — ще се разкъса, за да може да мине през нея към своето видение, да намери там нещо, задоволяващо не само плътта? „Трябва да се науча — помисли той, — да, да се науча да не владея и да не руша.“
Докато вечеряха, започнаха да обмислят как ще постъпят. Тази вечер тя щеше да се върне в хотела си, а утре той ще я отведе в Лондон. Ще даде нареждания на своя адвокат Джек Херинг. И пръст няма да мръдне, за да попречи на хода на делото. Огромно обезщетение, съдебни наказания и разноски, каквото поискат — само да се свърши веднага, да я освободи от тая примка! Утре ще се срещне с Херинг… ще отидат заедно при него. А след това — в чужбина, за да не останат никакви съмнения, да превърнат в истина лъжата, която тя бе изрекла. Обърна се към нея; и на влюбения му поглед се стори, че тук стои не жена, а дълбокият тайнствен дух на Красотата, който старите живописци — Тициан, Джорджоне, Ботичели195 — са съумявали да уловят и да предадат в образите на своите картини… тази неуловима красота витаеше сякаш в нейните чело, коси, устни и очи.
„И всичко това ще бъде мое! — помисли той. — Просто ме е страх!“
След вечеря излязоха да пият кафето си на терасата. Дълго седяха там — вечерта беше прекрасна — да гледат бавното настъпване на лятната нощ. Беше топло, във въздуха се носеше ухание на цъфнали липи… подранили това лято. Два прилепа прелитнаха с тайнствен шум. Той бе сложил столовете срещу прозореца на кабинета и мушици прехвръкваха край тях към слабия светлик на стаята. Никакъв ветрец, никакъв шепот в листата на стария дъб, на двайсет ярда от тях! Почти кръглата луна изгря зад горичката; двете светлини се бореха, докато луната надделя, промени багрите и очертанията на цялата градина, промъкна се под каменните плочи, стигна до нозете им, пропълзя нагоре, промени лицата.
195
Италиански художници от края на XV век.