Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Колата зави по алеята към парадния вход, който можеше да бъде негов; до слуха му достигнаха звуци от пиано. Забравил бе, че онзи приятел има дъщери.
— Възможно е веднага да изляза — каза той на шофьора, — но може и да се забавя.
Позвъни.
Докато следваше прислужницата през завесите към вътрешния хол, изпита облекчение, че първата среща ще бъде със Джун или Холи — с тази която свиреше; затова безкрайно се изненада, когато видя пред пианото Айрин, а Джолиън — да я слуша унесено, седнал в креслото. И двамата станаха. Кръвта нахлу в главата на Соумс. Твърдото му решение да се ръководи от едно или друго изчезна изведнъж. Изражението на прадедите фермери в далечното крайбрежие — отпреди „Високомерния Досет“ — изби по лицето му.
— Чудесно!
Чу как онзи промърмори:
— Едва ли е подходящо тук… Да отидем в кабинета, ако нямате нищо против.
И двамата минаха покрай него през отдръпнатата завеса. В малката стая, където ги последва, Айрин застана до отворения прозорец, а „онзи“ — недалеч от нея до голямото кресло. Соумс затвори шумно вратата след себе си; този звук го върна назад към деня преди толкова години, когато бе затръшнал вратата пред Джолиън… и му бе забранил да се намесва в живота им.
— И така — започна той, — как възнамерявате да се оправдаете?
„Онзи“ има нахалството да се усмихне.
— Това, което получихме днес ви отнема правото да задавате такъв въпрос. Предполагам, се радвате, че ще се измъкнете от примката…
— О! — отвърна Соумс. — Така ли мислите! Аз дойдох да ви съобщя, че ще се разведа, без да пропусна нито едно обстоятелство, опозоряващо и двама ви, ако не се закълнете, че от днес нататък ще престанете да се срещате.
Изненада се от плавната си мисъл, защото в главата му беше хаос, а ръцете му трепереха. Ни един от двамата не отговори; но изражението им му се стори презрително.
— И така — продължи той, — ти… Айрин?
Устните й мръднаха, но Джолиън сложи ръка на рамото й.
— Оставете я! — извика гневно Соумс. — Ще се закълнеш ли, Айрин?
— Не.
— О! А вие?
— Още по-малко.
— Тогава сте виновни?
— Да, виновни сме.
Казала го бе Айрин със спокойния си ясен глас, с недостъпността, която така често го бе вбесявала. Извън себе си от ярост, той извика:
— Ти си сатана!
— Махайте се! Напуснете тоя дом, за да не извърша нещо непоправимо.
Този тип ще го заплашва с нещо непоправимо! А знае ли, че на косъм оставаше да бъде удушен?
— Настойник! — извика Соумс. — Който си присвоява това, което му е било поверено! Крадец, отнел жената на братовчеда си!
— Наричайте ме, както желаете. Вие избрахте своя път, ние — нашия. Махайте се!
Ако бе взел оръжие, Соумс сигурно би го употребил в тоя миг.
— Ще ми платите! — заяви той.
— С най-голямо удоволствие.
При това ужасно извращаване смисъла на думите му от сина на човека, който му бе измислил прозвището „Собственика“, Соумс се спря и ги загледа смаян. Наистина смешно!
Стояха така, сдържани от невидима сила да не прибягнат км изстъпление. Не можеха да се сбият, а не намираха подходящи за случая думи. И Соумс не можеше, не знаеше как да се обърне, за да излезе. Погледът му бе прикован в лицето на Айрин. За последен път виждаше това фатално лице… несъмнено за последен път.
— А ти — каза изведнъж той — надявам се, че ще се държиш и с него така, както се държеше с мене… Толкова!
Видя я, че трепва и с чувство на полутържество и на полуоблекчение мина през хола и се качи в автомобила. Отпусна се на възглавниците със затворени очи. Никога в живота си не бе толкова близо до извършване на убийство; никога не бе изгубвал дотолкова самообладанието си, което беше негова втора природа. Чувстваше се ограбен, оголен — сякаш бе загубил всяка добродетел… Животът беше безцелен, мисълта отказваше да работи. Слънцето грееше в колата, но на него му беше студено. Току-що преживяната сцена бе потънала вече неизвестно къде, нямаше за какво да се задържи; и той изпитваше страх, сякаш висеше пред ръба на пропаст, сякаш само при още едно завъртане на винта и разумът му ще му измени. „Не съм годен за такива неща — помисли той, — не бива… не съм годен.“ Автомобилът засили скоростта: дървета, къщи, хора минаваха механично край него, лишени от каквото и да е значение. „Чувствам се съвсем особено — помисли той; — ще отида в турската баня. Бях… стигнах до нещо ужасно Така не може.“ Колата отново сви по моста и пое нагоре по Фулъм Роуд, покрай парка.