Сага за Форсайтови

Разстроен от нервното напрежение, той изпрати за едно от „модните“ таксита. Ще трябва може би дълго да търсим оня приятел, а господ знае какво решение могат да вземат те след подобен удар! „Ако бях някакво театрално муле — каза си той, — сигурно щях да взема камшик, пистолет или нещо подобно!“ Взе обаче само свитък книжа от делото „Мейджънти срещу Уейк“ с намерение да ги прегледа по пътя. Но дори не ги отвори; седеше неподвижен, като се полюляваше и подскачаше от време на време от друсането на колата, без да усеща нито течението зад врата си, нито миризмата на бензина. Ще трябва да се ръководи от поведението на другия и — главно — да запази самообладание!

Когато колата наближи моста Пътни, Лондон бе започнал вече да изхвърля от недрата си работниците; мравките напускаха мравуняците. Колко мравки, всяка заета със своята прехрана, всички вплели пипала в огромното гъмжило! За пръв път в живота си навярно Соумс помисли: „Можех да запратя всичко по дяволите, ако исках! Нищо не ме засяга! Можех да се развличам, да живея както желая… да се забавлявам, както ми е угодно!“ Не! Човек, живял като него, не можеше да запрати всичко по дяволите… да отиде във Капуа194, да пропилее спечелените пари и доброто си име. Животът на човека е в това, което притежава и се е стремил да притежава. Само глупците мислят другояче… глупците, социалистите и развратниците!

Увеличила скоростта си, колата се носеше покрай извънградски вилите. „Навярно петнадесет мили в час! — помисли Соумс. — Това ще накара хората да живеят извън града.“ И той пресметна веднага как ще се отрази тоя факт върху ония части от Лондон, които бяха собственост на баща му… Сам той не бе влагал никога парите си в сгради; скритата си склонност към хазарт задоволяваше напълно с покупката на картини. Колата ускоряваше непрекъснато движението си, спусна се по хълма покрай Уимбълдънското поле. Тази среща! Един петдесет и две годишен мъж с големи деца и с име в обществото сигурно не ще постъпи безразсъдно! „Не ще поиска да опозори семейството си — помисли Соумс; — и той обичаше баща си, както аз обичам своя, а бащите ни бяха братя. Тази жена носи разруха! Какво има в нея? Никога не разбрах.“ Автомобилът се отклони, пое покрай гора и Соумс чу закъснял зов на кукувица, навярно първият, който чуваше през това лято. Минаваха почти край мястото, което бе избрал първоначално, така безцеремонно отхвърлено от Босини, който бе предпочел другото. Соумс изтри с носна кърпичка лицето и ръцете си и няколко пъти си пое дълбоко дъх, за да набере смелост. „Запази самообладание! — помисли той. — Запази самообладание!“