Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”

— Каква е тази болест, настъпила така рязко и неочаквано, ако смея да попитам? — Господин Уитман ме изгледа присмехулно. — Малко по-рано, в училище, бе напълно здрава. — Той скръсти ръце, но явно след това размисли и смени тактиката си. И ето че сега използва тихия си, приканващ към доверие учителски тон, много нежен и състрадателен. Вече го бях чувала и преди — този тон рядко вещаеше нещо добро. — Ако се страхуваш заради бала, Гуендолин, ние те разбираме. Сигурно доктор Уайт може да ти даде нещо срещу сценична треска.

Фолк кимна.

— Наистина не можем да отменим днешното пътуване — заяви той.

Господин Джордж също ме предаде, отбелязвайки:

— Господин Уитман има право, нормално е да имаш сценична треска. Всеки на твоето място би се развълнувал. В това няма нищо срамно.

— А и няма да си сама — допълни Фолк. — Гидиън ще е с теб през цялото време.

Въпреки волята ми, хвърлих бърз поглед към Гидиън и моментално се извърнах, когато очите му сякаш потънаха в моите.

Фолк продължи:

— И преди да си се усетила, вече ще си се върнала и всичко ще е приключило.

— А и само си помисли за хубавата рокля — опита се да ме примами евентуалният министър на здравеопазването.

Ехо? Да не би да смяташе, че съм десетгодишно момиченце, което все още си играе с кукли Барби?

Другите изръмжаха одобрително и ми се усмихнаха окуражително, с изключение на доктор Уайт, който, както обикновено, бе смръщил вежди и всяваше страх с мрачния си поглед.

Малкият Робърт наклони глава извинително.

— Гърлото ме боли, както и главата, и ставите — оплаках се толкова настоятелно, колкото можах. — Мисля, че усещането за сценична треска не е същото. Братовчедка ми си остана днес вкъщи, защото се разболя от грип, и аз съм се заразила от нея. Толкова е просто!

— Някой трябва да й обясни още веднъж, че става дума за събитие от историческо значение... — квичеше господин Марли на заден фон, но господин Уитман го прекъсна.

— Гуендолин, спомняш ли си нашия разговор от днес сутринта? — попита той и гласът му прозвуча дори една идея още по-мазно.

Кой по-точно имаше предвид? Нали не смяташе сериозно да нарече „разговор“ опяването му за липсата ми на ангажираност към учението? Да, явно смяташе.

— Възможно е да се дължи и на нашето обучение, но съм сигурен, че на твое място Шарлот щеше да осъзнава какво повелява дългът й. Никога не би поставила телесното си неразположение над задачите си в общата ни мисия.

Е, не беше моя вината, че са обучавали грешното момиче. Вкопчих се по-силно в облегалката.

— Повярвайте ми, ако Шарлот беше толкова болна, колкото съм аз, и тя нямаше да може да отиде на този бал.

Господин Уитман изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да загуби търпение.

— Струва ми се, че не разбираш за какво говоря.

— Това доникъде няма да ни доведе! — намеси се доктор Уайт, както винаги с изключително груб тон. — Само губим ценно време. Ако момичето наистина е болно, едва ли ще можем да я излекуваме с аргументи. Но ако само симулира... — Той бутна стола си назад, изправи се и заобикаляйки масата, тръгна към мен толкова бързо, че малкият Робърт се затрудняваше да върви редом с него. — Отвори уста!